Хубаво е да си преуспяващ, особено в шоу бизнеса.

Юри Василев водеше не едно телевизионно предаване и можеше да се каже, че имаше успех сред зрителите.

Харесваха го заради артистичността и ерудицията му. Всички смятаха, че какъвто и въпрос да му зададеш, той е компетентен да му отговори.

Юри минаваше за скромен човек, но не бе безразличен към похвалите.

Веднъж Василев посети един малък манастир, закътан в диплите на планината.

Сред природата и на чист въздух, човек се отпуска и забравя за всякакви изяви или предстоящи срещи.

Игуменката на манастира бе възрастна жена с проницателни тъмни очи. Тя видя новодошлия и внимателно се вгледа в него.

Юри смело се приближи към нея и я попита:

– Нещо смущава ли ви?

„Навярно се мъчи да си спомни къде е виждала лицето ми, – помисли си Василев. – Може би трябва да ѝ подскажа заглавие от някое мое предаване. Сигурно ще ахне ….“

Но тя напрегнато съсредоточена продължи да го проучва.

Изведнъж игуменката наруши мълчанието си и каза с болка:

– Да, смущава ме вашата гордост

Юри остана изненадан и се стъписа.

„Добре ме е разгледала тази игуменката, – въздъхна в себе си Василев. – Тя е видяла не само моето „популярно лице“, но е проникнала дълбоко в мен, откривайки нещо, за което другите край мен са били слепи – моята гордост“.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

Тома беше добър ловец. Той често ходеше в гората за лов.

Един ден той дълго се изкачваше по склона на една висока планина, следвайки звяр. Уморен седна на един камък, за да си отдъхне.

Видя ято птици, които прелетяха от единият връх на другия и си помисли:

„Защо Бог не е дал крила на човек, за да може да лети?“

Изведнъж Тома много ясно чу глас до себе си:

– И да ти бе дал криле, ти пак нямаше да си доволен.

Тома се огледа, но не видя никого около себе си.

– Ако имаше криле, щеше да искаш те да са по-силни, за да достигнеш небето, – продължи гласът.

Тома отново се огледа и каза на себе си:

– Какво става тук? Къде е тайнственият ми събеседник?

– Не вярвам да останеш доволен и от тези криле, – засмя се гласът. – И ще поискаш още по-мощни, за да станеш като ангелите.

– Да си ангел съвсем не е лошо, – вметна бързо Тома, оглеждайки се плахо наоколо.

– Ти и тогава няма да бъдеш удовлетворен и ще поискаш да станеш херувим.

– Е, човек винаги се стреми нагоре, – поклати уклончиво глава Тома.

– Интересно, ако поискаш да управляваш небето и желанието ти се удовлетвори, – предположи гласът, – дали ще останеш доволен? Съмнявам се!

Тома мълчеше. Това изобличение го накара сериозно да се замисли.

– За това, – продължи гласът, – смири се и бъди доволен от това, което ти се дарява и тогава ще живееш с Бога.

Тома осъзна тази истина и благодари на Бога.

В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.