Диди и Боби се прибираха от поредното парти. Малко преди да стигнат моста над реката видяха група хора, които сечеха към водата и викаха уплашено:

– Там падна човек…

– Ще се удави ….

– Водите почти го заливат …

Диди веднага се обади в полицията.

И докато другите се чудеха какво да правят, тя заедно с Боби се втурна към моста. Двамата се изкачиха на железния парапет.

Боби скочи във водата. Доплува до човека, който бе в безсъзнание, след което го издърпа на брега.

Диди веднага се включи в реанимирането на удавника.

Човекът бе скитник, но двамата не се поколебаха да му помогнат. Това покори сърцата на хората, които бяха там.

Лесно е да минеш покрай хора, които се нуждаят от помощ, но са необходими любов и загриженост, за да гледаш на хората наоколо като на ближни.

Ако нямате милосърдие в сърцето си, имате най-лошия вид сърдечен проблем.

Предизвиквам ви! Потърсете неочаквана възможност, за да помогнете на някой в ​​нужда.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Стигнал пред вратата на чичо си, Петър хвана халката ѝ, бутна я и я отвори съвсем безшумно. Щом влезе веднага забеляза две жени да белосват с вар стената на къщата, а чичо си да ограждаше с парапет преддверието.

– О, Петре, добре ни дошъл, – обади се леля му Гаца.

– Да ти дадем и на тебе четка, та да се включиш в белосването, – закачи го Ценка.

Тя бе няколко години по-малка от него, но щом го видеше поруменяваше и все го закачаше или се шегуваше с него.

– Става, – веднага се отзова Петър.

Но чичо му Калин като го видя, извика:

– Петре, ела при мен. Остави жените да си гледат тяхната. Ела да кажеш харесва ли ти моята работа и да ми помогнеш малко. То човек и на чаша вино не сяда сам, че на работа ли?

– Хубаво е, – каза Петър след като приближи и огледа недовършения парапет. – Още от пръв поглед се вижда, че табиетлия човек го е правил.

– Подай ми сега онези две дъски, – засмя се на похвалата Калин, – а аз ще прикрепям подредените.

Като се хвана на работа при чичо си, Петър изведнъж живна и се вживя в майсторлъка на чичо си. Той забеляза, че дъските на парапета не се ковяха, а се нанизваха една до друга в жлебовете на две надлъжни греди, едната свободна отгоре, а другата закрепена отдолу.

– Чичо, ти май не признаваш пироните?

– Чамът, Петре, не ги понася. Старата ви къща, в която сега живеете е правена без пирони. Където трябвали такива, майсторите са пробивали дупки и забивали в тях клинове. Дървото е добър другар на човека. То излъчва топлина, а желязото е студено. Дървото едва понася желязото, което го сече, дяла, бичи и рендосва. Старите майстори са усещали какво им казва дървото и са го тачели…..

Петър слушаше думите на чичо си, подаваше му дъските и размишляваше за мъдростта и опита на старите майсторите, които са черпели знания от непреходното.

 

Животът е като скоростно трасе и това което е изглеждало  футуристично, става близко и реално.
Лондонската дизайнерска компания  Yacht Island Design е нарекла своето творение „плаваща платформа“.
Целта, която е преследвана при създаването на тази яхта е творчество и оригиналност. Ако погледнете на резултата, може с увереност да твърдите, че целта е достигната.
Дизайнерите са разработили 5 яхти от този тип.
На палубата на яхтата Yacht Island Design, можете да видите хижи около басейна, двойнопалубен вулкана, които са скрити в конструкцията на стаи от категория „лукс“. В хола има тераса с чудесен изглед към водопада.
Яхтата е оборудвана с парапет и всички необходими удобства за отдих и живота на тропически остров, който се движи.

През Средновековието проектирали кръгли кули със спираловидни стълби.
Повечето от съоръженията са проетирани така, че човек, който се изкачва нагоре, през цялото време се обръщал на дясно.
За какво е било необходимо това?
Помислете за положението на нападателите и отбраняващите се.
Напрегнете си малко мозъка и не четете наготово отговора!
Отговор:
По време на битки в кулите често са се криели войници. Нападателите, изкачвайки се до тях, са били принудени да се придържат към парапета и да държат меча си в дясната ръка, което им пречело при схватка.