Тодор даваше всичко от себе си. Той бягаше много бързо.

Пред него нямаше никой, а така му се искаше само за миг да погледне назад, за да види къде са другите играчи.

Треньорът му неведнъж го бе съветвал:

– Не поглеждай назад.

Желанието на Тодор да се обърне бе толкова голямо, че му бяха необходими целенасочени усилия, за да запазя фокуса си напред.

След края на състезанието той си признаваше:

– Въпреки че печелех, имах желание да погледна назад, за да видя къде са опонентите ми и колко близо са! Но това поглеждане можеше да ме забави и да отклони фокуса ми от целта. Ако моят опонент е достатъчно близо, можеше да всее паника в сърцето ми и аз бих загубил това, което щеше да бъде мое. Това, че е много близо до мен, може да ме притесни, че ще ме надмине.

– Така си е , – потвърди приятелят му Огнян. – Всички знаехме, че ако погледнем назад или наоколо към това, което другите състезатели правеха, или се опитаме да разберем къде се намират, това ще ни забави. Поглеждането назад би ни накарало да загубим фокус не само върху завършването на състезанието, но и върху спечелването му или евентуално да подобрим и последното си време.

Запомнете, Исус вече е спечелил състезанието за вас. Всичко, което трябва да направите, е да държите очите си вперени в финалната линия.

Врагът ще ви нашепва изкушения и съмнения в ушите. Приятелите и семейството може да ви кажат да се откажете или да поемете по друг маршрут, дори да откъснете поглед от наградата, но не се отказвайте.

Бягайте и не поглеждайте назад.

Тони и Мила решиха да си купят дом. Те разглеждаха къща след къща и накрая намериха перфектното жилище с точното количество стаи на правилното място.

Това бе домът на мечтите им.

Те направили оферта за дома и тя бе приета.

Когато дойде време да финализират сделката, от тях се изискваше да внесат депозит от десет процента от общата цена. Това не звучеше много.

Попълниха формуляра за заявка на банков превод и натиснаха „Изпрати“.

На следващия ден от фирмата за собственост се обадиха с лоши новини:

– Депозита го няма.

Тони и Мила изпаднаха в паника.

– Какво? Изчезнали? Как е възможно такова нещо? – бунтуваше се Мила.

– Не сме дали пари за обяд, – продължи Тони в същия дух. – Това са десет процента от цената на дома.

Оказа се, че някаква съмнителна група бе прихванала банковия превод и средствата бяха изчезнали.

Тони и Мила бяха съкрушени.

– Ще загубим мечтания си дом, – проплака Мила.

– Нямаме допълнителни средства, за да внесем още десет процента, – размаха ръце Тони.

Отчаяни двамата се свързаха със следовател, техен познат. Въпреки, че възлагаха много надежди на него, той ги предупреди:

– Не очаквайте много. Не се знае дали ще мога да открия нещо.

Един ден следователя им се обади:

– Здравейте! Имам добри новини. Успях да върна средствата ви.

Телефона падна на пода. Тони и Мила загубиха ума и дума от вълнение.

Следователят чу по телефона писъци и радостни възгласи.

Когато се поуспокоиха Тони каза:

– Благодарим ви.

Представете си губите нещо, което е много ценно за вас и след това го намирате отново.

Притчата на Исус за изгубената монета илюстрира подобна ситуация. Чрез нея разбираме какво се случва, когато човек откликне на Евангелието.

Края на тази притча предлага нов поглед относно духовната сфера.

„Също така, казвам ви, има радост пред Божите ангели за един грешник, който се кае“.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Това бе един обикновен полет, но екипажът му бе изцяло женски.

Всичко бе мирно и спокойно, докато ….

Капитанът на екипажа Ралица Иванова обяви по интеркома с въздишка:

– Просто продължавайте да вършите това, с което се занимавахте до сега. Всичко е наред!

В салона на самолета избухна внезапна какафония от крясъци и молитви.

Пътниците отчаяно се опитваха да изпратят съобщения на близките си, за да се сбогуват с тях.

Дани успя да се свърже по телефона с жена си:

– Питаме ги, но те не ни казват какво не е наред, – отчаяно крещеше той,опитвайки се да надвика голямата врява в самолета. – Каквото и да е, сигурно е много лошо. …В беда сме, скъпа.

Някой от пътниците настояваха пред екипажа:

– Моля ви кажете ни какво става!

Но бяха посрещнати с мълчание.

Най-накрая Ралица отново се обади по интеркома:

– Няма да разберете ….

Вълна от нова истерия и паника влошиха положението в самолета.

Хубавото бе, че се приземиха нормално. Всички пътници макар и малко уплашени, слязоха леко объркани.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.