Това беше неочаквана загуба. Рени бе сплела ръце върху коленете си и тихо хлипаше:

– Ако знаех по-рано, нещата щяха да бъдат различни. Бяхме толкова близки. Търсех човек, с когото да споделям и Бог ми подари Дида.

В мислите си Рени се върна в раните часове на деня, когато телефона иззвъня. Беше майка ѝ.

– Рени, говорила ли си скоро с Дида?

– Преди една седмица, – уточни Рени. – Защо какво се е случило?

– Дида е мъртва!

– Неее…, – отчаян вик прелетя по жицата. – Но тя беше съвсем здрава.

– Удавила се е във ваната!

Рени не беше на себе си:

– Не може да бъде…. Това е невъзможно. Кажи ми, че се шегуваш, мамо!

Дида уповаваше изключително много на Бог. Библията не излизаше от ръцете ѝ. Христос ги бе събрал, а сега смъртта раздели двете приятелки. Те се молеха заедно и си споделяха всичко, но …

Когато Рени дойде за погребението на Дида, узна нещо за което изобщо не предполагаше, че може съществува.

– Дида се е страхуваше от мъжа си, – каза съседка ѝ. – Веднъж бе много изплашена и сподели: „Той ще се опита по някакъв начин да ми навреди. Не иска да ходя на църква и да се срещам с вярващи хора“.

Очите на Рени се напълниха със сълзи.

– Дори не знаех за това, – изплака тя. – Тя ме питаше как вървят нещата при мен, но защо е мълчала?

Рени се чувстваше безпомощна. Силна болка разкъсваше цялото ѝ същество.

– Можех да се помоля за нея …. само ако знаех …… Бог щеше да ѝ помогне, да се променят нещата в дома ѝ. Защо не ми е казала?

Времето беше задушно и горещо. Едва се дишаше. Молитвата на занимаващите се със земеделие  бе: „Боже, предпази ни от градушка, буря и проливни дъждове. Не позволявай да се похаби трудът на ръцете ни!“

Елена седеше на верандата на малката си вила и пишеше. Тя бързаше. Издателят бе я предупредил, че утре е последния срок, в който трябва да предаде книгата си.

Изведнъж се появи Мърчо и започна да се гали о нея, но Елена нямаше време. Минутите се превръщаха в секунди, часовете в минути и денят се изнизваше неусетно.

Котаракът премина веднъж през клавиатурата и разстрой не само писането на Елена, но разбърка и и изтри мислите ѝ.

– Мърчо, не сега! – скара му се Елена. – Бързам, нямам време!

Но котаракът не обърна внимание на мърморенето на стопанката си и отново пресече клавиатурата.

– Казах долу! – извика Елена и перна животното.

Мърчо недоволно се приземи, след което отново скочи на масата и легна на клавиатурата. На Елена ѝ стана мъчно за котето. То не искаше много, само малко внимание. Някой да го погали по гърба и да го почеше между ушите.

Елена се усмихна на любимеца си и се замисли.

– Така и Бог се стреми по различен начин да привлече вниманието ни, – каза си тя. – А колко пъти ми се е случвало да не го разбирам?! В живота ни стават толкова много неща, които ни карат да паднем на колене, а Бог търпеливо ни чака. Той не нахалства като Мърчо, а чака да бъде поканен.

Елена наведе глава, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя тихо започна:

– Боже, бъди част от деня ми днес. Притискащото ме време, ме накара да забравя за Теб и твоя любящ и милостив път. Прости ми и ми помогни да гледам първо към Теб, за да не ме чакаш толкова дълго да Те потърся.

Бог винаги е с нас и ни чака!

Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.

Времето напредваше, но родителите не бързаха да се разотиват. Те все още обсъждаха проблемите свързани с децата им и търсеха изход за всяка възможна ситуация.

– Нашите домове трябва да бъдат място на морални, духовни, социални, емоционални, физически преимущества, – повиши тон една изрусена майка.

– Ако мислите, че можете да правите вашите си работи в уединението на собствения си дом, по-добре помисли отново! – обади се един мустакат татко.

– Бог е извършил своята работа и ние ще претърпим сериозни последствия, ако откажем да следваме Неговите инструкции за нашите домове, – наблегна дребна женица.

– Разрушение и унищожение са днес навсякъде около нас, – измърмори недоволно очилат мъж.

– Какво точно имате предвид? – настоя да узнае слаба накъдрена младолика жена.
– Говоря за това унищожение,  – започна да обяснява мъжът с очилата, – с което пряко е свързано с отричането на моралното, духовното, емоционалното и социалното обучение на нашите деца.

– Ако не поверим децата си на Бог и на Неговите начини за промяната им в живота, – надигна се пълна жена, изпълнена с ентусиазъм в живота, – те ще разработят свои стандарти и ценности, които са основани на това, което чувстват и мислят приятелите им или това, което изглежда като подходяща според тях работа.

– Така в едно поколение ще създадем видим хаос и объркване, което ще е резултат от „търсенето“ на децата ни на пътя в живота, – отбеляза доста възрастен господин, които може би бе дядо на някое от децата, защото беше прекалено възрастен за баща.

– Бог ни инструктирал да говорим и даваме пример как да се живее и това не е някакъв шаблон или догма, а нещо, което наистина работи, – натърти плешив мъж с големи ококорени очи.

– Ако искаме да предотвратим разочарованието от развитието на деца си,  – заключи червенокоса жена, която бе учителката на децата, чийто родители обсъждаха важни теми за бъдещото на  наследниците си, – нашите домове трябва да бъдат места на морална и духовна награда за тези, които живеят в тях.

Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.