Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Вадим участваше в подбора за играчи в училищния баскетболен отбор. Всичко се сведе до последните двама играчи, той и още едно момче.

Треньорът предложи:

– Играйте един на един пред цялата група. Победителят ще влезе в отбора.

С всеки вкаран или пропуснат удар напрежението нарастваше. Момчетата, обграждащи половината на игрището, започнаха да аплодират своя избраник.

Всичко се сведе до последните владения на топката.

За съжаление Вадим загуби.

Одобрителни викове избухнаха за противника му, а Вадим получи няколко неловки потупвания по гърба.

Като губещ, в него се бореха натрапчиви мисли:

– Никога повече няма да губя.

– Няма да бъда повече слаб.

– Ще им докажа, че грешат.

Но най-страшното бе, че желаеше всичко да запази скрито завинаги.

Това са просто мисли. Те са налагане на клетви или въздействащи договори, които подписваме на тъмно.

Срамът не е просто чувство. Той отваря вратата за заразни споразумения и обети, които водят до рак на душата.

Като неоткрита болест, тя се разпространява мълчаливо. Заравя се дълбоко в нашата идентичност, изкривява начина, по който виждаме себе си и саботира начина, по който се отнасяме към другите.

Срамът не крещи, но често шепне:

– Не си достатъчен. Недостоен си. Напълно си разбит.

Независимо дали става дума за детски рани, културни лъжи или религиозни догми, изградени върху представянето, срамът се промъква. Той ни убеждава не само, че сме направили нещо нередно, но и че ние сме нещо сбъркани.

Срамът ни държи малки. Убеждава ни, че любовта е условна и следователно трябва да бъде заслужена, или още по-лошо, че изобщо не я заслужаваме и се изисква да платим за нея.

Но ето добрата новина: Исус не дойде само да прости греха, но Той плати за нас. И го направи не само за да ни очисти, но и за да свали тежестта на срама и фалшивото аз.

Евангелието не просто ни измива, то възстановява това, което сме. Срамът не се разбива с усилие, той се разбива с любов. И това става, когато преживяваме, че сме видени, познати и прегърнати.

Срамът не е краят на вашата история.

Исус предлага нещо ново: нова история, дори ново име, нов начин на живот без срам.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Петко бе много бърз в бягането. За това го бяха включили в отбора по лека атлетика.

На поредното състезание трябваше да пробяга 1600 метра.

По време на третата обиколка на пистата, обувката му отлетя във въздуха.

Петко не спря. Продължи. Публиката го аплодираше.

Когато чорапът му започна да се отдалечава бавно и да се развява с всяка стъпка, публиката не само го аплодираше, но и викаше.

Това го накара да тича още по-бързо.

Петко спечели състезанието.

По-късно той обясняваше на приятеля си Емил:

– Знаех, че всички ме гледат. Вече не беше просто състезание. …. Те гледаха какво ще направя. Това ме накара да тичам още по-бързо. Исках да се справя по-добре.

Всеки от нас има приятели, които са загубили повече от обувката си.

Какво повече са изтървали?

Те са загубили надеждите си, мечтите си и волята си.

Какво можем да направим?

Да ги окуражим, като им предложим навременна дума и да тичаме редом с тях, викайки:

– Хайде, приятелю! Не се отказвай! Не забавяй темпото! Продължавай!

Тони и синът му Васко обичаха заедно да гледат баскетбол. Любимият им отбор имаше турнирен мач и двамата бяха много развълнувани.

Поради заетост, Васко не можа на живо да гледа двубоя с баща си.

Тони проследи целият мач. Той видя как отборът бе на крачка от победата. Имаше четиринадесет точки преднина към края на мача, когато другият отбор стопи разликата чрез няколко три точкови удара.

В крайна сметка любимият им отбор загуби с две точки.

Вечерта Васко реши да изгледа записът на мача.

Тони бе готов да изкрещи на сина си:

„Спри го! Дори не трябваше да го включваш“.

Бащата искаше да предпази сина си от разочарованието, но въпреки всичко му позволи да премине през болката, като реши в себе си:

– Когато нашит любим отбор извоюва титлата, ще бъдем още по щастливи, защото сме преминали през този момент на страдание.

Загубите не трябва да влияят по никакъв начин на живота ни.

Всеки би искал да избегне страданието и болката, но чрез тях се променяме.

Все пак надеждата е точно затова, да се взрем в бездната и да не се отчайваме.

Сякаш изпадаме в дълбините на ада, но осъзнаваме, че дори там Божията ръка ще ни води.