Posts Tagged ‘облак’

Съмнителен приятел

петък, октомври 8th, 2021

Сутринта слънцето надникна между облаците. То развесели и оживи всичко наоколо. Птиците събудили се рано, настройваха гласовете си, за да излеят песните, родили се в сърцата им.

Прасето се бе отъркаляло в гьола край плевнята и самодоволно грухтеше.

Котарака мина край него и му се присмя:

– Пак си правило кални бани.

– Няма по-щастливо животно от мен в този двор, – изгрухтя прасето. – Няма за какво да плача, нито да тъгувам.

– Ха ха …., – засмя се котаракът, – по-самолюбива твар от теб не съм виждал.

– И господарят няма да ме забрави, – продължи безгрижно прасето, – ще ме посети, ще ми донесе нещо за ядене, ще ме почеше по корема. Какво знаеш ти? Ние сме приятели с него.

– Може и да ти попее, – подигравателно допълни котаракът.

– А защо да не го направи? Той е доволен, когато напълня търбуха си. Усмихва се и ми се радва – каза прасето.

– За това си станал толкова дебел, – измърка котаракът и отскочи настрани от прасето.

– Ям и ми е добре, а ти ми завиждаш, че човекът ми е приятел и че много се грижи за мен.

– Бог да ме пази от такива приятели, – измърмори под носа си котаракът. – Горкото прасе, то не знае, че скоро ще стане на наденички.

Шегата

вторник, септември 21st, 2021

Бе облачно, но не се очакваше дъжд. Слънцето се опитваше да се покаже, но облаците упорито не му даваха такава възможност.

Никола разкърши ръце и си каза:

– Вчера духаше силен вятър и валя доста. Не се знае какво ще стане до вечерта. Я да нацепя малко дърва. Може да стане и по-хладно.

Взе брадвата и без много усилие започна да разцепва дебелите дървета струпани в края на двора.

Ако го погледнеше човек от страни, би го взел за незнаен юнак влязъл в бой с змей или хала.

Тончо малкият син на Никола изтича на двора. Спря се и се загледа в баща си. В очите на малчугана се четеше възторг.

– Татко, твоята брадва ми прилича на мълния.

Никола спря за момент и погледна сина си изпитателно.

– Защото блести ли? – попита той.

През това време в двора влезе дядо Нено и преди Тончо да каже нещо изтърси:

– Не, защото никога не попада на едно и също място.

Двамата мъже се засмяха.

Тончо ги изгледа смутено. Дядо Нено разроши косата му с ръка.

– Исках да кажа …., – започна Тончо.

– Знам, какво искаше да кажеш, – прекъсна го старецът. – Това щеше да почеше егото на баща ти, за това се пошегувах.

– Аха, – каза неуверено Тончо.

Той не бе разбрал шегата на дядо Нено, но не искаше да му се смеят.

Най-добрият

петък, юли 23rd, 2021

Гъсти тъмни облаци изпълниха небето. Задуха вятър, който приведе дърветата, а листата зашумяха обезпокоени.

Дочо гледаше през прозореца. Забързани хора ускоряваха крачка, за да избегнат идващия дъжд.

– Да, – каза си той, – пак ще вали. А аз какво да правя?

Мрачни мисли го обсебваха. Бе премахнат тумора от тялото му и го успокоиха:

– За сега нямате разсейки.

Но … притесненията и страхът, че това може отново да се случи, дори да стане най-лошото, го подтискаха и той не виждаше нищо хубаво край себе си.

Дочо посети лекаря си. Трябваше да се направят нови изследвания.

Двамата си поговориха малко. Лекарят се осведоми как вървят нещата с Дочо и му каза загрижено:

– Твоите терзания, подтиснатост и безпокойство са се превърнали в навик, а това увеличава десетократно възможността на раковите клетки да се възстановят и развият отново.

– Трудно ми е да поддържам увереност в оздравяването си напълно, – призна си Дочо. – Освен това с болка преживявам това, което се случва със сина и дъщеря ми. Те имат неприятности, меко казано и аз не мога да остана безучастен.

– Знаете ли, че ентусиазмът е един от най-големите източници на здраве? – сподели докторът. – Начинът, по които виждаме нещата, се отразяват психически и физически върху нас. Всеки ден е изпълнен с неочаквани шансове.

Дочо въздъхна тежко и нищо не каза.

– Не поглеждайте назад, – продължи докторът. – Наслаждавайте се на всеки ден, на всеки момент, който имате.

– Че какво хубаво може да се види днес? – възропта Дочо.

– Гледайте на добрите неща, които всеки ден ви носи. Наслаждавайте се на изгрева и залеза. Вижте в какви невероятни нюанси прелива небето. Радвайте се на дърветата, цветята, планините и пенливата река, която пресича нашия малък град. В тях Бог се изявява по неповторим начин.

– Лесно е да се каже, – почти изохка Дочо, – нали не сте на моето място.

– Тогава започнете нещо да творите. Съберете се със семейството си или приятели и си спомнете за доброто старо минало. Радвайте се на хората, които Бог води в живота ви. Изберете си цел и вършете всичко с ентусиазъм.

Дочо половинчато се усмихна, но вече имаше план, какво да направи. Той бе решил да прави всеки нов ден най-добрия в живота си.

Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти

вторник, юни 22nd, 2021

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Предани един на друг

неделя, юни 13th, 2021

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.