Днес изпече слънце. Е, имаше някое и друго облаче, но те не помрачиха общата картината.

Цено и Жеко се бяха спрели на сянка и разговаряха.

– Примамка и измама, – горещеше се Цено. – Това е чудесна тактика, нали?

– Така е, – съгласи се Жеко. – Изкушаваме се и се подмамваме от обещанието за забавление, удоволствие и спокойствие.

– Всичко, което може да ни предложи този свят, е синтетична, изкуствена, фалшива версия на истинското, – наблегна Цено.

– Но това не отменя и не омаловажава влиянието, което може да има върху нас пристрастяването, – отбеляза Жеко.

– Знанието има стойност само ако върви с действие, – плесна с ръце Цено.

– За това, – напери се Жеко, – не трябва да бъдем ръководени от критериите на този свят ….

– А да се променяме, като непрекъснато обновяваме ума си, – прекъсна го Цено.

– За да сме способни, – размаха ръце Жеко, – да разпознаваме какво желае Бог, кое е добро, угодно и съвършено Нему.

– Когато обновяваме ума си, ние се преобразяваме – възторжено възкликна Цено – и се научаваме как да се справяме с живота и най-вече това, което ни поднася той.

– Трябва да познаваме Божието Слово и любовта, която Бог има към нас, за да разпознаваме измамника веднага, – заключи Жеко.

Може би щяха още да си говорят, но решиха, че силно препича и си тръгнаха.

Денят обещаваше да е хубав, но Веско бе притеснен. Крачеше нервно в градинката пред църквата и от време на време размахваше ръце.

Видя го стария Добри, който бе постоянно в храма и все нещо вършеше, подреждаше или разговаряше с хората, които минаваха оттам.

– Веско какво те измъчва? – попита той младежа.

Веско сподели проблемите си.

Добри го изслуша, погледна го изпитателно и го запита:

– Ти молили се по този проблем? Потърси ли Божието ръководство, поиска ли Неговата помощ?

Веско наведе глава и призна:

– Не съм сигурен, че вече молитвата може да промени нещата.

– Какво, мислиш, че Бог не те чува? – Добри се напрегна.

– Погледни света, – махна с ръка Веско. – Мъчиш се, молиш се и какво?

– Ти служиш в тази църква, но със собствени сили, – укори го нежно Добри. – Така отхвърляш Бога и Неговата помощ.

– Но …, – възрази Веско и спря.

– Мнозина Го отхвърлят днес, – въздъхна Добри. – Те се мъчат да изградят живота си върху собствени схеми и мечти. Но Господ е нашата сила и защита. Той единствено осигурява единственото правилно подреждане на всичко, което християните се стремят да постигнат за Него.

Веско вдигна глава и се усмихна, а след това добави:

– Да, Той е крайъгълния камък на плановете ми и всичко, което върша.

Слънцето се показа зад облака и огря всичко наоколо.

Дългоочакваното топло време най-сетне дойде. По небето почти нямаше облаци, а слънцето грееше лъчезарно.

Бай Танас се бе скрил на сянка, а Киро тухларя му правеше компания.

– Какво голямо зло е любовта към парите, – възкликна Танас.

– Ей, тия пущини за едното чудо могат да те направят предател.

– Това е като болест, – поклати глава Танас.

– Е на, Юда е бил със Христос. Видял е чудесата, които е правел. Чул е учението Му, но пропадна …

– Защото не е бил освободен от сребролюбието си, – удари с ръка пейката Танас.

– Наистина страшен звяр е това.

– Тази похот не е вродена, – повиши глас Киро, – но хване ли те веднъж, започва да расте, ако не вземеш навреме мерки. Даже можеш да се пристрастиш.

– На такъв, зависим от тази болест, колкото и да го съветваш, полза няма. Ето Станой, казваш му, но той си знае неговата.

– За това трябва да бъдем бдителни, – наблегна Киро, – защото сребролюбието не идва от бедност, а от самите нас.

– И тук можем да забогатеем, но не чрез пари, имоти и „ненужни“ вещи, а само с помощта на благодатта и благословенията на нашия Господ.

Денят преваляше и двамата се запътиха към домовете си, уверени, че няма да допуснат в сърцата си такова зло като сребролюбието.

Бе ветровито. Вятърът направо издухва облаците и се чудиш, дали няма да спре и изведнъж да рукне дъжд.

Петър се бе свил в якето си и гледаше небето, където облаците се надпреварваха едни други.

– Дали любовта към живота ми е твърде малка? – попита той.

– Ако погледнеш по-сериозно, – усмихна се приятелят му Атанас, – Любовта и животът се смаляват във всеки изминал миг.

– Това, че се смаляват съм съгласен, – поклати глава Петър, – но въпросът е друг. Обичам ли тези, които са близо до мен така както обичаме себе си. Да не говорим за по-далечни като съседи, съграждани или съвсем непознати хора.

– Според Исус, – Атанас вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – ако живея така, както аз го искам, фактически го губя.

– Така е, – съгласи се Петър. – Моя малък живот в един незначителен свят е съвсем малък в сравнение с Божията разширяваща се вселена.

– Ето това е въпросът, – плесна с ръце Атанас. – Какво избирам, да обичам нещо, което всеки следващ миг се смалява или да избера живот, който не изчезва?

– И още: Мога да се откажа от моята незначителност и да избера нещо много по-голямо, което е трудно за разбиране? – добави Петър. – Малкият квартал, в който живея или вечността?

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.