Рени сподели:

– В моя квартал има една жена. Никога не съм я срещала, но има едно нещо, което ме привлича в нея.

– И какво е то? – побърза да се обади нетърпеливата Магдалена.

– Това е борбата ѝ, непременно да завърши добре, – отговори Рени.

– Инвалид ли е или поради старост едва ходи? – заинтересува се Нора.

– От физическа гледна точка не е прегърбена, нито има някакъв явен недъг, – уточни Рени.

– Тогава за каква борба става дума? – полюбопитствува Кремена.

– Тя е с двадесет години по-голяма от мен, – започна да обяснява Рени. – Кара постоянно колело. Облечена е в защитна екипировка. Издържа по-дълго на бягане от мен, но кара без удоволствие.

– Каква е целта ѝ? – учуди се Бояна.

Рени само повдигна рамене и добави:

– Не знам дали тренира за състезание, опитва се да намали времето си или да изпревари залеза, но енергията, концентрацията и скоростта ѝ показват, че има такава. Ден след ден, приблизително по едно и също време, по един и същ маршрут, тази жена е там, противопоставяйки се на нормите за своята демографска група и извличайки максимума от този сезон от живота си в най-добро възможно здраве.

Христина се усмихна:

– Това ми напомня, че макар повечето от нас да прекарат последния сезон с желание да преместят календара напред, един различен път може да е полезен за нашето настояще и в идните дни.

Рени повдигна вежди:

– Не разбирам какво имаш в предвид.

Христина махна с ръка:

– Вместо да се крием под завивките, по-добре е да действаме. Живота ни на християни ни призовава към изграждане на издръжливост, дисциплиниране, подобряване на характера. Не ме разбирайте погрешно. Някои дни са еднакви движение по една и съща улица, по един и същ маршрут, отново и отново. Такава дейност води до трансформиране на самата ни природа. От тази гледна точка краят на нещото е по-добър от самото началото.

Вие сте призовани и подготвени за страстно преследване.

Излезте от завивките!

Станете от дивана!

Бог ви насочва да се стремите към добър завършек още днес.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..