По пътя за Рим Константин и Методий се отбиха във Венеция. Тук латинските и немските монаси нападнаха Константин, като врани на сокол. Те държаха да се проповядва само на три езика.

– Кажи ни, човече, – крещяха вкупом към Константин, – защо преведе на славянски свещените книги и ги учиш на своята азбука. Погледни, никой преди теб не го е правил, нито апостолите, нито папата, нито Григорий Богослов, нито Иероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, на които подобава да се прославя Бога: еврейски, гръцки и латински.

Константин ги погледна смело и отговори:

– Нима Бог не дава дъжд еднакво на всички или слънцето не свети за всички, или всяка твар не диша един и съши въздух? Как не ви е срам да си мислите, че само на три езика може да се слави Бога, а всички останали племена да останат слепи и глухи. Мислите ли, че Бог не е всемогъщ и за това не може да го направи, завистлив е и не иска да го върши?

Ние познаваме много народи, имащи свои книги, където всеки на своя език възхвалява Бога. Сред тях са арменци, перси, абхазците, Иберия (грузинци), Сугхд, готи, обри, турци, Козар, аравляни, египтяни, сирийци и много други.

Давид казва: „Пейте на Господа нова песен, пейте Господу, всички земи!“, а на друго място: „Възкликнете Господу, всички земи, Запейте и радвайте се, да, пейте хваления“ и още „Хвалете Господа, всички народи; Славословете Го, всички племена“.

В Евангелията се казва: „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име“. „И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил“.

В Евангелието на Матея се казва: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“.

Евангелист Марк също казва: „И рече им: Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва ще бъде осъден. И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят“.

Нека да кажа думи от Писанието и по отношение на вас, немски и латински свещеници: “ Но горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат“. „Горко на вас, законници! защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте, и на влизащите попречихте“.

Апостол Павел казва на коринтяните: „Желал бих всички вие да говорите езици, а повече да пророкувате“ и още „и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“.

Такива и с много други думи Константин изобличаваше латинските и немските свещеници.

Има различни празници. Днес празнуваме влизането на Исус в Ерусалим, който е един от най-трагичните празници в църковната история.

В този празник всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Светия град, срещат Го ликуващи тълпи от хора, които са готови да направят от Него свой политически водач. Очакват  от Исус победа над враговете, …

Има ли нещо трагично и тъжно във всичко това?

Уви, да! Защото всичкото това тържество с радостни възгласи и ликувания, цялата надежда на стоящите там хора е изградена на недоразумение и неразбиране.

Тази тълпа, която имаше своите си очакване крещеше: „Осанна на Давидовия син, цар на Израел“, а след няколко дена щеше враждебно и с ненавист да вика: „Разпни Го!“

Какво се случи?

Народът очакваше, че Той е очаквания Месия и при влизането Му в Ерусалим, Той да вземе властта. Ще ги освободи от враговете, ще свърши окупацията. Противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всеки един от мъчителите им.

Вместо това, Христос влезе в Светия град, възкачвайки се към Своята смърт. Народните водачи, които се надяваха на Него, обърнаха народа срещу Него. Той ги бе разочаровал. И у тях се затвърди мисълта: „Той не е очаквания Месия. Не е този, на който се надявахме, …“

А Христос отиваше към своята смърт. Той бе останал сам. През следващите дни много хора минаха покрай Него и не Го познаха.

Спасителят им каза:
– Вашият дом остава пуст, празен остава и храма ви. Душата ви е празна, надеждите ви се изгубиха, всичко се превърна в пустиня ….

Само едно нещо, може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, да даде живот на нещо, което вече е станало пепел, да направи човешкото общество пълноценно и това е присъствието на Живия Бог.

Пред Бога няма нищо по-голямо и значително от любовта. Малките незабележими думи са така скъпи, а големите събития са толкова нищожни в светлината на всепобеждаващата любов.

Животните се нуждаят от обучение, преди да бъдат използвани. Конете трябва да се обучат преди да се използват за езда. Воловете трябва да бъдат научени да орат. Дори кучетата ходят на училище.

Но оселът на Исус беше необязден. Това можеше да доведе до непредвидени произшествия. Представете си само, колко народ имаше наоколо. Всеки викаше, размахваше клони и дрехи, скачаше и ръкомахаше.

Това можеше да подплаши всяко неопитното животно. И  ако ослето бе хукнало и бе започнало да реве, всичко би се провалило. Щеше се получи голям цирк.

Но нищо такова не се случи. Всичко стана тържествено и внушително.

Явно трябваме на Господа такива, каквито сме. Диви,необуздани, необяздени и необучени.

В много фирми наемат само млади хора, които не са работили още. Опита е хубаво нещо, но може да се превърне и в пречка.

Опитността може да се изразява в лоши навици, които трудно се изкореняват. В нашата страна опитните хора са се научили как да вършат по-малко работа, а същевременно да симулират, че са много заети. Такива „опитни” служители не стават за истинска работа.

Онова, което Бог цени в нас, е посвещението, желанието, отдадеността, готовността да изпълняваме волята Му, без да възразяваме, без да се опитваме да даваме много съвети и без да се правим на много знаещи и можещи.

Църквата е понесла огромни загуби точно от опитни хора, които решават да пренесат своите знания и умения от светския живот в нея. Те не могат да проумеят, че това е територия, в която важат съвсем други закони.

Основният ритуал на Пасхата е „Седар“, празнична вечеря на семейството, на която се разказва историята за изхода на евреите.

Значението на думата „Седар“ – סדר на иврит е „ред“, предполагащ конкретна съгласуваност за молитви, които се четат, както и продуктите, които могат да се ядат.

Интересното е че думата „Седар“ според структурата си се свързва с думата „сдера“ – שדרה, която означава булевард, алея.

Каква е връзката между тези думи?

Основната роля на булеварда е да свързва части от града. По същия начин, пасхалния Седар свързва с еврейските традиции.

Главната цел е да се предаде историята на народа на Израел от поколение на поколение. Точно това прави еврейският език иврит в продължение на четири хилядната еврейска история. Повече от всичко друго, този език е бил отговорен за вечното запазване на еврейската идентичност.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.