Предстоеше ѝ нещо необикновено. Тя щеше да встъпи в брак. Мария бе красива девойка, скромна и приветлива. На всеки би допаднала.

– Йосиф, Йосиф, …. – тя непрекъснато мълвеше това име и мечтаеше за времето, когато двамата щяха да бъдат заедно.

Всичко вървеше добре. Годежът бе минал и се очакваше само сватбата.

Тогава в един миг Бог взе плановете на Мария и ги преобърна с главата надолу.

Ангел ѝ се яви и ѝ каза:

– Здравей благодатна! Господ е с тебе, благословена си ти между жените.

Мария се смути.

„Какъв е този поздрав?“ – помисли си девойката.

Ангелът усети притеснението ѝ и добави:

– Не бой се, Марио, защото си придобила Божието благоволение. И ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш син, Когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида. Ще царува над Якововия дом до века и царството Му не ще има край.

– Как ще бъде това, тъй като мъж не познавам? – попита учудено Мария.

Ангелът ѝ отговори:

– Светият Дух ще дойде върху ти и силата на Всевишния ще те осени. За туй и светото Онова, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син.

Мария стоеше с отворена уста и се опитваше да осмисли чутото.

За да разсее всякакви съмнения у девойката, ангелът каза:

– Ето, твоята сродница Елисавета и тя в старините си е заченала син, а за нея се казваше, че е безплодна. За Бога няма нищо невъзможно.

„Боже, – помисли си Мария, – това е толкова трудно ….. Ще бъда бременна преди да сключа брак, ще родя …. Божия Син, а кой знае какво ме очаква по-нататък. Но щом Ти го желаеш, аз съм готова“.

Мария погледна ангела и каза:

– Ето Господната слугиня, нека ми бъде според както си казал.

Бог познаваше сърцето ѝ. Той знаеше, че тя е верна и послушна.

Мария много Го обичаше. Тя бе готова да Му се довери във всичко, за това Той ѝ повери толкова трудна задача.

Освен раждането на нея ѝ предстоеше още нещо. Меч щеше да прониже душата ѝ, когато разпънат Сина на кръста, за да се открият помислите на много сърца.

Доверявате ли се на Бога и до колко? Достатъчно ли Го обичате, за да изпълните волята Му?

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Магазини за намалени стоки или втора употреба, продажби в гаражи или дворове, това е специален сезон, изпълнен с много радост и възторзи.

Меги преобръщаше безброй купчини презрени, отхвърлени и поизносени „парцали“, за да открие най-добрият стил, най-обичания цвят и подходящ размер за домочадието си.

Мъжът ѝ Пепо нямаше GPS на колата, но знаеше пътя до всички тези мистериозни магазинчета. Той си записваше адресите на гаражите, където имаше чести продажби, особено ако собствениците им имат с година или две по-големи от неговите деца, за да ги посети в подходящото време.

Това е същински лов. Понякога придобитото съвсем не прилича на скъпоценни камъни, но то може да послужи за ремонт и дори е подходящо за преработка.

За придобилия ги те са ценни, защото за тях се изисква жертва на време и енергия. И най вече практикуващо око, което да ги забележи.

На един търг бе изложена цигулка. Тя изглеждаше безполезна и безпомощна да издаде какъв да е звук. Всички я пренебрегваха, никой не искаше да си хаби парите за нея.

Но влезе човек и отиде при нея. Той докосна инструмента с благоволение. Сложи го под брадичката си и потегли лъка върху струните му.
От ръцете му се изтръгна прекрасна музика, която никой до сега не бе чувал.

Нужно бе опитно око, което да забележи потенциала в този инструмент.

Само Един има такова око – Исус. Той не избира хората, които са скъпоценни камъни, а прави такива от тези, които избира.

Това е Едно любящо око, което Си казва:

– Това е Моята неоценима скъпоценност. За него съм платил голяма цена – Собствената Си кръв.

– Колко е хубаво, че Той ме търси. Намира ме и ме спасява, поради Своята голяма любов. Изтръгвайки ме от боклука , ме превръща в Свое скъпоценно притежание.

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.