Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….

В Югозападна Африка растат особени акациеви храсти, които холандците наричат „почакай малко“. Клоните на тези храсти са покрити с множество малки кукички. Ако минаваш край тях, те се закачат за дрехите ти и трудно би се отървал от тях.
Дяволът е подобен на това растение. С всички възможни кукички греха, ласкателство, измама, …. той се старае да задържи хората далече от Божията истина за Исус Христос и спасението.
Бог призовава да се противопоставим на дявола и да се насочим към спасението, извоювано от Исус Христос, но дяволът казва: „Чакай малко“.
Сатана знае цената на човешката душа и не се скъпи на щедри „дарове“, за да я придобие. Той налага лупа на хората, за да виждат само трудностите и да не вярват в Божиите обещания.
Изкусителят идва до нас чрез най-скритите ни мисли и желания. Неговата атака започва в собствения ни ум.
Дяволът намира съюзници и оръжие именно в нашите скрити мисли и желания. Врагът ни е много изкусен, той не ни връзва с връзки, които са неудобни, а такива, които приемаме с голямо удоволствие, защото знае, че желанията ни са по-силни от нас.
„Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне. Съпротивете се нему, стоейки твърди във вярата, като знаете, че същите страдания се понасят и от братята ви в света“.

Страхът му даваше кураж. Беше решил да ѝ каже, че се виждат за последен път сутринта.

Когато слязоха да закусват Благой започна предпазливо:

– Беше чудесно, дори прекрасно, но май е време да ….

– Какво? – погледна го косо Андряна.

– Да приключим и да сложим черта до тук.

– Каква черта? За какво говориш? – Андряна го погледна изпитателно.

– Ан, не създавай допълнително трудности, – изпъшка Благой, – знаеш каво има в предвид.

– Какво знам? – Андряна се поизправи на стола и предизвикателно го изгледа.

– Трябва да престанем …… – на един дъх изтреля думите Благой и замря.

– И защо? – попита Андряна, – Нима не си прекарваме страхотно? Да не би нещо да съм сбъркала или се опитваш да ме оставиш?

– Не съм искал да те изоставя, – смутено каза Благой, – от къде ти идват такива мисли в главата.

– Не те разбирам, – Андряна протегна ръка към него и го погали по главата. – Добре де, повече няма днес да те закачам, – и дръпна ръката си като опарена, като видя колко е изнервен. – А, исках да те помоля …… ще ме закарш ли днес до столицата, нали се прибираш и без това, имам да свърша малко работа там.

– Няма да мога, – раздразнено отговори Благой.

– Защо, аз няма да ти преча?

– Ами ….защото ….може някой да ни види.

– А, да! Аз си трая на мястото, а ти идваш, когато можеш. Спокойно няма да дойда в дома ти, просто се уговорих с една приятелка, първо ще отидем на пазар, а после можем да гледаме и някой филм.

– Добре, – Благой въздъхна облекчено. – Ще те закарам до гарата.

– Мразя влаковете. Освен това, вероятността да те види някой приятел с мен е почти нулева. Няма да ме свалиш в центъра, а малко по-рано.

– Ан, няма да те закарам.

Андряна усети паника у Благой.

– Днес не може, ще те познае някой.

– Е ще мина за някоя твоя пациентка, на която помагаш, да отиде до някъде.

– Ан, казах не, – Благой пое дълбоко въздух. – Трябва да поговорим.

– Хайде, ще поговорим в колата, – настоя Андряна, – говоренето е загуба на време.

Тя се опита да го прегърне, но той я отблъсна, макар и не много грубо.

„Ще я закарам, а по пътя ще си поговорим“, – помисли си Благой.

Той искаше да сложи край на тази лудост и да продължи живота си, както преди. Беше му трудно, Андряна щеше да му липсва, но вероятно след седмица всичко щеше да изглежда като отдавна преминал сън.

“ Нямаше да има засегнати, – реши в себе си Благой, – Сара нямаше да научи, нито децата“.

Бракът му щеше да се запази. Дори не бе му минало наум, че може да засегне Андряна. Той скъсваше с нея и край, другото си е нейна работа.

Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.