Полицаят спря автомобила и приближи до шофьора, който се оказа прекрасна млада жена.

– Добър ден, – каза жената. – Да не съм нарушила, някое от правилата.

– Да, карахте с превишена скорост, – отговори полицая. – Мога ли да видя шофьорската ви книжка.

– За съжаление, нямам такава.

– Тогава какво правите зад волана?

– Лишиха ме от нея, защото шофирах пияна.

Полицаят вече не беше на себе си.

– Бихте ли ми показали документите на колата си?

– Нямам такива, защото я откраднах.

– От кого?

– Той вече не е между живите, убих го.

– Какво?

– Тялото му е в багажника, – жената продължаваше да демонстрира своята наглост. – Искате ли да погледнете?

Полицаят веднага извика няколко човека на помощ. Няколко мъже обиколиха автомобила, в който седеше жената.

Приближи началника на патрула. Той държеше в ръката си пистолет.

– Бавно излезте от колата, – каза началникът.

– Какво е станало? – попита жената, а на лицето ѝ бе изписана изненада.

– Мой подчинен ми докладва, че сте убили собственика на този автомобил.

– Кого съм убила?

– Моля да отворите багажника на колата.

Жената неохотно отвори капака, но там нямаше нищо.

– На кого е колата? – озадачен попита началникът.

– Моя, – вдигна рамене жената.

– Документите моля!

Жената извади бързо исканото. Той ги огледа документите внимателно и нацяло се обърка.

– Но колегата каза, че дори шофьорска книжка нямате!

Жената показа и шофьорската си книжка. Всичко бе изправно.

Началникът се притесни и започна да обяснява:

– Извинете, но работата е там, че колегата ми докладва, че сте откраднали колата, убили сте собственика ѝ и даже нямате шофьорска книжка.

– Господи! – извика жената. – Този лъжец да не ви е казал, че съм карала и с превишена скорост?

Началникът махна с ръка и жената потегли.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Днес Мария реши да обясни на малката си дъщеря, за какво са необходими на човек веждите. И тя започна малко по-отдалеко:

– Лили, ти вече знаеш защо на човек са му нужни очите?

– Да, за да вижда, – бързо отговори детето.

– А носа?

– За да диша и мирише, а устата, за да се храни и говори, – каза Лили отегчено.

– Добре, а за какво са му на човек веждите, знаеш ли?

– За да не бъде глупав.

Когато видя учуденото лице на майка си Лили поясни:

– Е какво толкова? Лице без вежди изглежда глупаво.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Един бедняк отишъл веднъж при местния мъдрец го попитал:

– Защо съм толкова беден?

– Защото не практикуваш щедрост.

Бедният човек си мислел, че трябва да бъде много богат, за да практикува щедрост, за това попитал:

– Но как да практикувам щедрост, като нямам какво да дам на другите?

– Ти притежаваш пет неща с помощта, на които можеш да практикуваш щедрост, но ти не го правиш.

Беднякът бил изненадан:

– Покажи ми, кои са тези пет неща?

– С лицето си можеш да даряваш усмивка на хората. С очите си можеш да гледаш хората, с поглед изпълнен с любов и грижа. С устата си можеш да кажеш нещо добро за другите. Със сърцето си можеш да желаеш щастие на другите, но ти не правиш това. С тялото си можеш да правиш добро за другите. Ти си толкова богат, колкото сам си позволиш.