Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.

Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.

Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.

Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.

Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.

Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.

Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:

– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!

Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.

Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има  нужда от помощ, дори повече от него.

– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.

Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.

Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.

– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.

– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос  победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.

Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.

Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.