Крум започна разговор с Ана. Двамата чакаха заедно автобуса.

Ана сподели:

– Аз не съм религиозна, но там, където живея, има много християни.

– Какво мислите за тях? – попита я Крум.

– Никога няма да мога да се отплатя за тяхната щедрост.

– Те са ви помагали?

– О, много! – възкликна Ана. – Баща ми бе с увреждания и аз го взех в дома си. Тогава те направиха рампа до къщата ми, подариха ни болнично легло и медицински консумативи.

– Ако те като християни го правят, би трябвало всеки да бъде такъв, – вдигна вежди въпросително Крум.

– Може би, но не сега. Трудно ми е все още, ….. да го направя.

– Да не би те да са се отнесли лошо с вас? – попита Крум заинтригуван.

– Напротив, – възрази Ана, – те продължават да се грижат за мен, въпреки че не съм една от тях.

Тя разбираше, че е обичана заради Исус и благодареше на Бога за това. Все още не вярваше в Него, но се радваше и доверяваше на другите, които бяха повярвали в Господа.

Сезоните пожари са нещо кошмарно, но неотдавнашният такъв бе изключителен по мащаба на разрушенията, които бе причинил.

– От къде пак дойде това чудо? – мълвяха малкото оцелели от пожара.

Дошлите да помагат, с каквото могат, констатираха:

– Сушата и високите температури са допринесли за разпространението на огнената стихия.

Много хора бяга загинали, броя на изчезналите не бе малко.

Хиляди къщи бяха разрушени.

Групата от помощници започна да се изкачва нагоре към върха на близката височина, за да огледат по-добре пораженията.

Когато минаха през един от жилищните райони, видяха семействата останали без дом как се гушеха в брезентови палатки.

Пътят бе изпълнен с дупки. На някои места доста криволичеше.

Когато се изкачиха горе това, което видяха, буквално ги шокира.

– Пълно унищожение, – възкликна един от мъжете.

– Вижте, – ръката на Диляна сочеше самотно червено цвете, единственият признак на живот на фона на саждите и руините. – Каква красота сред пепелта.

– Наистина, колкото и тъжно да е това, което виждаме, – каза окуражаващо най-младият сред тях, – Господ е жив и могъщ.

– Дори в трудни ситуации, Той гледа да ни зарадва, – добави друг.

Людмил обикновено не носеше пари в себе си или ако имаше такива, те бяха много малко.

Днес преди да излезе от къщи, постоянно и натрапчиво се въртеше в главата му мисълта:

„Вземи със себе си 35 лева“.

Първоначално Людмил не обърна внимание на това, но когато мисълта се повтаряше многократно, той взе със себе си исканите пари и ги пъхна в джоба си.

По време на обяд в столовата на училището, където работеше, въпреки силният шум, той ясно чу:

– Марко, пак ли вашите не са ти дали пари за да си платиш обедите до края на седмицата?

Когато Людмил се обърна в посоката, от където идваше гласа, видя малко момче, което виновно бе навело глава.

Той веднага изтича и плати вместо Марко. Сумата бе точно 35 лева.

Людмил изпита радост в сърцето си, че е помогнал на това малко дете.

Животът ни е изключително натоварен и забързан.

Грижата за нашето собствено благополучие може да бъде непосилна, но като вярващи в Исус, ние трябва да сме готови да вършим добри дела.

Вместо да се измъчваме за това, което нямаме или не можем да направим, нека помислим за това, което имаме и можем да извършим, докато Бог ни ръководи.

Като правим това, ние помагаме на другите в техните нужди и така почитаме Господа.

Нека не пренебрегваме възможностите да вършим добро.

Позволете да бъдете по-достъпни за разбиране на Божията воля, за да помагате навреме на другите.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“