Надя обичаше дома си, но като поживя известно време в него си каза:

– Трябва нещо да се направи. Тук нещо не е наред.

След няколко години започна да се лющи боята от стените.

– Какво ще стане, ако възстановим тухлите до оригиналния им цвят? – попита Надя.

Съпругът ѝ си помисли: „Уф, колко много работа ще е необходим. Големи главоболия ще си създадем“.

Но каза:

– Добре, скъпа. Нека го направим.

И така започна процесът на реставрация.

Първите няколко опита се провалиха. Накрая потърсиха и последваха съвета на професионалист.Това бе добра идея.

Премахнаха старата боя. Изчеткаха тухлите с телена четка и нанесоха байц върху тях.

Работата бе доста напрегната, затова успяха няколко пъти да изпуснат нервите си.

Най-накрая всичко беше готово.

Отдръпнаха се и се възхитиха на земночервената красота на тези тухли, изглеждащи точно както е замислил производителят им.

– Красиво се получи, – отбеляза Надя. – Беше тежка работа, но си заслужаваше.

Болките в мускулите ѝ се съгласиха с нея.

Ние служим на Бога, Който иска да ни върне към оригиналния ни дизайн.

Ти и аз сме свободни да изберем дали ще се откажем от контрола си в полза на Неговия.

Бог е готов и чака да извади най-доброто от себе си във всеки един от нас, но първо трябва да Му се предадем.

Стенли работеше на 81- я етаж на Южната кула на Световния търговски център, когато видял самолет, летящ директно към него.

Той бързо се пъхна под бюрото.

– Господи, – отчаяно почна да се моли Стенли, – страх ме е. Не мога да направя нищо. Моля Те поеми контрола.

След ужасяващия удар Стенли бе заклещен зад стени от отломки.

Той се молеше и викаше за помощ.

Брайън, който работеше три етажа по нагоре го чу и му отговори:

– Къде си? Идвам при теб.

Брайън намери Стенли и двамата през развалините и тъмнината се промъкнаха осемдесет етажа надолу по стълбите.

Те бяха от осемнадесетте оцелели от зоната на удара.

Бог не ни е обещавал избавление във всяка трудна ситуация, с която се сблъскваме, но можем да бъдем уверени, че Той чува молитвите ни и ще върви редом с нас през всичко.

Цачо и Ценко бяха добри приятели. Те много често се събираха и споделяха нещата, които ги бяха развълнували.

– Искам да имам мир, – възкликна Ценко, – Да съм спокоен.

– Истинският мир не идва от това да имаме всичко под контрол, – отбеляза Цачо.

– А от какво? – попита Ценко.

– Той идва от доверието в Този, Който контролира всичко, – отговори Цачо.

– Искаш да кажеш Бог? – поиска пояснение Ценко.

– Когато съсредоточим мислите си върху Бога, Той ни изпълва с мир, който няма смисъл за света, но дълбоко променя сърцата ни, – доуточни Цачо.

– Сигурен ли си? – Ценко недоверчиво погледна приятеля си.

Цачо леко се усмихна:

– Не веднъж съм го изпитал. В Неговото присъствие тревожността губи хватката си. Страхът започва да избледнява и така накрая ние можем да си починем, – подчерта Цачо.

– Може би това е само временно и нестабилно? – повдигна вежди Ценко.

– Не си го и помисляй, истинският мир е вкоренен в самия Бог, – подскочи Цачо. – Колкото повече се учим да Му се доверяваме, толкова повече умовете и сърцата ни ще намират истински покой.

Не позволявайте тревожни мисли да крадат мира ви. Съсредоточете се съзнателно към Бог в ежедневието.

Рени бе на брега на морето. Тя възприемаше визуално величината му. Усещаше бушуващият му ритъм и солената миризма.

Тя обичаше да стои на брега на морето, достатъчно близо, за да може водата да докосва пръстите на краката ѝ, след всяка разбиваща се вълна.

Рени гледаше напред, докъдето ѝ стигаха очите. Безкрайна гледка изпълнена само с вода.

Когато вълната отново докосна краката ѝ, тя се усмихна:

– Това докосване ми напомня за поканата, която Исус отправя всеки ден. Той ме кани в живот, свободен от робство, напълно потопен в дълбините на Неговото безгранично присъствие, любов, благодат, мир и радост.

Такъв призив да се живее в свобода получава всеки от нас.

Ежедневната покана, ни зове:

– Напусни бреговете на комфорта. Почини си в дълбините на това, което е Той.

Това е покана да заменим живот, който държим под контрол, с живот воден от Неговия Дух.

Не позволявай да те спре каквото и да е, за да направиш тази замяна.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.