Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.
Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.
Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.
– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.
– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?
– В такъв смисъл, че не вярвам на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.
– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?
– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.
– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.
– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.
– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.
– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.
– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.
– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.
– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …
– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.
– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.
– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?
– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……
