Употребата на хартия за обличане от наша гледна точка изглежда доста странно, но китайците се предпазват с нея от ниските температури още от II век пр.н.е.

Не се знае точно кога хората от южните провинции са започнали да правят хартия от кората на хартиената черница, но ползата от добре начуканата кора на това дърво като средство за обличане е установена отдавна.

Вероятно, разградените влакна от кората на хартиената черница се използват скоро след изобретяването на хартията, паралелно с по-обичайната растителна основа конопа.

Сигурно е, че за най-ранното си предназначение хартията е изработвана от кората на това дърво.

Дали хартиените облекла са се късали лесно?

Очевидно дрехи, направени от хартия като съвременната, получена от дървесна каша, не са здрави. Но в онези времена са използвали значително по-устойчиви влакна. Хартията е била толкова здрава, че са я използвали за обущарски калъпи.

Хартиените дрехи топлели така добре, че понякога хората се оплаквали, че им е прекалено горещо. През зимата хартиените завеси запазвали топлината на леглата, а други по-тънки се използвали против комари.

Древната хартия е използвана не само за облекло, но и за направата на бойни доспехи.. Плисираните ризници направени от такава хартия били непробиваеми за острите стрели. Дори куршумите не били в състояние да пробият подобна хартиена броня. За това черпим сведения от разказа на Мао Юени от 1629 г.

Ако земята е влажна или вали дъжд, железните брони бързо ръждясвали и ставали безполезни. Освен това металните доспехи били много тежки и не можели да се носят продължително време. Най-подходящият избор за пехотинците били хартиените доспехи, примесени разумно с коприна и платно.

Ако хартията и платното са тънки, стрелите могат да проникнат в тях, а какво остава за куршумите. За това бойното снаряжение било подплатено с памук с дебелина 2 сантиметра, плисиран до дължината на коляното.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

Във възприятията на хората от различни култури и езици червените, сините, зелените и други цветове съответства на дължини на вълните, които се различават съвсем малко.

Само жълтото е постоянно почти навсякъде.

Въпреки това, идеята за чисто жълто, може да варира в зависимост от сезона.

Участниците в експеримента, учените в Университета в Йорк, били поставени в абсолютна тъмна стая. Поискали от тях на специално устройство да изберат „истински“ жълт цвят. Експериментът бил повторен през зимата и лятото.

Осреднените резултати били различни. Причина за това вероятно са били сезоните изменения на цветовете в околната среда.

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

Историята на храма на снега, който е разположен в американската научна станция на САЩ на остров Роса, е много тъжна.
Независимо от факта, че храмът е построен през 1956 г. и се намира в лед и сняг, той е изгорен до основи два пъти.
За първи път сградата се запалила през 1978 г. от повреда в отоплителната система.
Възстановен отново, храмът е опожарен след тежка буря, след което няколко години е бил в руини.
След втория пожар, храмът е възстановен отново, украсен е бил с витражи и антарктически пейзажи.
През зимата на станцията работят около 200 души, а през лятото броя на посетителите достига до 1000.
Тъй като храма е некофесионален, тук идват последователи на всички религии, а отец Майкъл Смит извършва даже будистки и бахайски обряди.