Герман се почувстваше много зле. Състоянието му се влоши. Трудно се придвижваше. Цялото тяло го болеше.

Накрая отиде в болницата и получи разочароваща диагноза:

– Имунната ви система е започнала да работи агресивно спрямо тялото ви.

Той лежеше в леглото. Не можеше да движи краката и ръцете си. Челюстта му едва едва се мърдаше и той трудно се хранеше.

Мъка изпълни сърцето му.

– Колко е несправедливо, – каза си Герман. – Защо ми дойде това на главата?

Престана да говори с близките си. По-голямата част от деня прекарваше обърнат към стената.

Събраха се добри специалисти и обсъдиха състоянието му, взема мерки, но болестта прогресираше.

– Какъв е шанса ми да оздравея? – попита Герман.

– От петстотин човека оцелява само един, – бе отговорът, – но ако тялото се мобилизира срещу болестта и ендокринната система заработи пълноценно има надежда.

– Как се е получило всичко това с мен? – Герман бе настойчив, той търсеше изход от положението си.

– При негативни емоции, – обясни лекарят му, – се освобождава хормона на стреса, който поразява цялото тяло. Той подтиска ендокринната система.

Герман след този отговор не спа цяла нощ.

– А ако предизвикам положителни емоции, – каза си той, – това може да ме активизира. Нали „веселото сърце е благотворно лекарство, а унилия дух изсушава костите“. Следователно на разрушеното тяло му е нужна радост.

Герман си спомни, как много учени твърдяха, че смехът е уникално средство за лечение.

Въпреки протестите на лекарите, които го смятаха за безнадеждно болен, той пожела да напусне болницата и да се прибере у дома.

Когато върнаха в къщи, Герман помоли да му се пускат комедии и да му се чете хумористична литература.

След първият смешен филм се смя от сърце и в продължение на два часа не усещаше никаква болка.

И така започна всеки ден лечението си със смях. Спря да приема лекарства. Спеше вече спокойно.

След месец Герман започна да движи пръстите на ръцете си без да изпитва някаква болка. На следващия се движеше в леглото си.

И най-накрая дойде моментът, когато Герман стана от кревата си.

Ставите му станаха още по-подвижни. Започна да свири отново на пиано и се научи да играе тенис. Яздеше кон.

Герман се яви на преглед и изненада лекарят, който му бе предвещал смърт преди 10 години.

Тази сутрин персонала на църквата бе сериозно напрегнат. Бе им съобщено:

– Ще бъдете „обучавани“ как да реагирате, ако хора с оръжия нахлуят в църквата. Един полицай известно време ще ни говори, как да защитаваме себе си и околните в такива ситуации.

– Мисля, че това е отлична идея, – подхвърли Николай.

– Не очаквам, че някога такива хора ще нахлуят в църквата или ще попаднем в подобна ситуация, – изказа съмненията си на глас леля Дора.

– Надявам се това да не стане, – примирено добави Николай, – но защо да не бъдем подготвени? Да си готов в подобно затруднение, е необходимо от наша страна и трябва да се действа навреме.

– Ние трябва да сме уверени, че нашата система за сигурност е каквато трябва, – добави без много емоции Христо, – за да можем да защитим всеки ако се наложи.

– А какво ще кажете за нашето духовно същество? – усмихна се загадъчно Продан. – Как да осигурим защита на нашата духовна система?

– Исус ни показа пътя към духовната сигурност, – отбеляза Максим. – Единственото, което трябва да направим, е да го следваме. Да правим това, което Той е правил, да обичаме с Неговата любов, да живеем и служим подражавайки Му.

– Когато изберем Исус, животът ни не винаги ще бъде лесен, – обади се Митко, младо голобрадо момче, – ще имаме борби и стълкновения.

– Да, но това е живот, в който почитаме Бога, – възрази Стоян.

– В света всеки от нас разчита на определена система за безопасност, смятайки че тя е включена към мощен източни на енергия, който в същност е съвсем нищожен, – намеси се Георги, един от дяконите в църквата.

– Какво искаш да кажеш с това? – неразбирайки повдигна рамене Митко.

– Припомни си историята за богатия младеж, който смяташе, че „всичко е опазил от младостта си“ и с това си е обезпечил вечността.

– Към какъв източник на енергия и как да се включим тогава, за да бъдем в духовна безопасност? – попита Митко.

– Исус каза: „Елате и Ме следвайте!“ – поясни Георги.

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Дали пече слънце или вали дъжд, за Стойко, Мариан, Милен и Росица нямаше значение. Защото техните разговори, които често се превръщаха в спорове, ги откъсваха от всичко, което бе около тях.

Днес разговора им бе върху физическите закони и тези на човешката психология. Те ги сравняваха и намираха, че са еднакви.

– Един прост пример, – Стойко предложи един от физическите закони за обсъждане. – Действието е равно на противодействието. Това е валидно, както за физическите, така и за социалните обекти.

– И в живота е така, – започна разсъжденията си Мариан. – Ако са ви ударили, вие търсите кои от вашите действия са предизвикали това. След като ги намерите, излишните емоции ще изчезнат и ще ви бъде по-леко да живеете.

– Закона за гравитацията еднакво работи за обекти и за хора, – засмя се Милен, –  големите винаги привличат малките.

– Вторият закон на Нютон казва – обади се и Росица, – че ускорението, което получават обектите е пропорционално на равнодействуващата приложена към него сила и обратно пропорционална на маса му.

– И това действително е така и в живота, – потвърди Мариан. – Човек действа изхождайки от това, че в него са заложени в периода на възпитание му – плюс гени, но според степента на обучението – „обратно пропорционална на масата“.

– Нулева закон на термодинамиката гласи, – започна философски Стойко, – че една затворена система в крайна сметка достига до състояние на термодинамично равновесие – обменните процеси се прекратяват, идва „топлина смърт“.

– И това е вярно, – добави Милен – ако човек не получава никакъв нов опит и информация, живеейки по зададен цикъл от година на година, престава да иска каквото и да е, след което по тази причина може да заболее.

– Изучаването на физиката, – констатира Росица, – ще осигури по-пълно разбиране на законите на човешкото общество, отколкото изучаването на психологията, която гледа на отделните реакции на човека, но не и на самия него.

– Физиката е бездънен кладенец от информация, – обобщи Стойко, – както за реакциите, така и за хората като цяло.