Към Крум отново се бяха отнесли несправедливо. Това му причиняваше силна болка.

Той се опита да зарови всичко това дълбоко в себе си, но случаите изскачаха отново и се превръщаха в грешки и страдания за в бъдеще.

Крум се чувстваше безсилен, губеше контрол над чувствата си, колкото и да се опитваше да ги скрие.

– Какво да правя, за да разсея непреодолимата болка? – питаше той. – Опитвам се да я обработя и натъпча навътре в себе си, но в крайна сметка чувствата надделяват.

Баща му го бе посъветвал:

– Бъди честен за миналите си болки, изразявай чувствата си. Конфронтирай се, когато е необходимо, но най-вече работи за прошката. Това може би е най-важното.

А дядо му казваше:

– Бог ни прощава и ние трябва да прощаваме. Иначе все едно се пишем по-големи от Него.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Хари крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Много бързо ли се движа? Да не би да работя прекалено? Е, вярно е, че се опитвам да контролирам всички и всичко около мен, но това лошо ли е?

Дядо му го чу и се засмя:

– Това дори е изтощително.

– Да, така е – съгласи се Хари, – но …

Старецът погледна внука си, премигна с очи и добави:

– Само Бог вижда и знае всичко, не забравяй това …

– Аз не казвам, че знам всичко, – прекъсна го внукът му. – Ставаше дума за контролът.

– Контролира само Този, Който знае всичко.

Хари наведе глава.

– Какво прави баща ти, когато му се свърши горивото на колата? – попита дядото.

– Отива на бензиностанцията, – бързо отговори Хари.

– И ти така прави, – посъветва го дядо му. – Изпълни резервоара си, а това става при общение с Бога, дали чрез молитва или четене и разсъждаване върху Словото Му …

– И Той ще направи всичко, което не мога, – възкликна Хари.

Венета разнасяше пощата в квартала. Стигна до кутията на леля Дора и се притесни.

Кутията бе пълна. Никой не бе прибирал писмата и вестниците, които жената получаваше.

Тя веднага се обади на дядо Георги, съсед на Дора:

– Кутията ѝ е пълна.

Възрастния човек повдигна рамене недоумяващо.

– Да сте виждали леля Дора? – попита с безпокойство Венета.

Георги най-сетне включи.

– Не не съм я виждал. Никой не е прибирал пощата ѝ?

Двамата отидоха до Магда, тя живееше от другата старана на леля Дора.

Попитаха и нея:

– Да сте виждали скоро Дора?

– Не, – кратко отговори тя, след което попита. – Случило ли се е нещо?

Венета разтревожено обясни:

– Пощенската ѝ кутия е пълна.

– Почакайте, – каза Магда, – аз имам резервен ключ за дома ѝ. Тя ми го даде, за да поливам цветята ѝ, когато замина за няколко седмици при дъщеря си.

Тримата буквално хукнаха към дома на Дора.

Намериха я просната на пода.

Тя едва им прошепна:

– Преди два дена паднах … не можах да стана …

Венета веднага повика Бърза помощ.

Загрижеността на пощенската служителка спаси живота на Дора.

Антон се засмя и попита:

– Колко жизнено пространство му трябва на човек, за да бъде щастлив?

Павлин поклати глава и отговори:

– Ако си живял в една и съща стая като дете с брат си, сестра си или дори с вашите родители, баби и дядовци, тогава изглежда, че колкото повече стаи имаш, толкова е по-добре.

– Осъзнай, – провокира го Антон, – че можеш да бъдеш само в една стая в даден момент! Не можеш да използваш всички стаи в къщата едновременно.

– Но аз мога да се местя от една стая в друга, – възрази Павлин.

– Мисля, – почеса се по главата Антон, – че една стая е достатъчна за човек. Ако семейството е голямо, тогава всеки има стая, плюс общо пространство под формата на по-голяма такава.

– Ами тези в замъците? – плесна с ръце Павлин. – Имат по двадесет и нещо стаи …

– Радват се на суетата си, но това не ги прави истински щастливи, – подчерта Антон. – Освен това, въпреки че е невъзможно да консумирате всички стаи наведнъж, все пак ще трябва да се плаща за тях! Отопление, почистване, поддръжка и т.н.

– И какво сега да си стои в стаята, като в клетка? – попита с голяма ирония Павлин.

– Казах това, – наблегна Антон, – че ако мечтаеш за голяма къща това има смисъл, ако семейството ти е голямо. В противен случай една стая е напълно достатъчна за човек.