Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

На първия фестивал за съвременно изкуство, който се е провел в Индия, известен художник е представил инсталация направена във формата на водовъртеж инсталиран директно в стаята. Фунията прилича на бездънна дупка, която привлича зрителите и насочва погледите им към кипящата чернота.
Кочи-muziris biennale е първият фестивал на съвременно изкуство, който се провежда в Индия. В него са взели участие 94 автори от 30 страни, които са представили работата си в областта на живописта, скулптурата, инсталациите и киното.
Известният индийски художник и скулптор Аниш Капур в своето биенале е представил новата си инсталация, озаглавена „The Descent“ – „Спускане“. Арт инсталация прилича на голяма водовъртеж намиращ се точно в средата на стаята.
Фунията е разположена на територията на руините на военния форт Кочи. За да изпълни замисъла си Аниш Капур е трябвало да копае истинска яма и да я напълни с вода. Освен това, вътре в импровизирания басейн е инсталиран механизъм, който кара вода, да се движи в една посока. Въпреки че наглед е просто устройство, то създава зашеметяващ ефект. Зрителите намиращи се до водовъртежа, просто не могат да откъснат очите си от него. Стува им се, че под водата се намира цяла бездна.
Друга не по-малко интересна, но далеч по-известна постановка на  индийски скулптор е инсталация „Cloud Gate“, която се намира в центъра на Чикаго. Според автора, за създаването ѝ е бил вдъхновен от капка живак.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

Само преди седмица си вади зъб. Неприятно, но не толкова болезнено. Дупката точно отпред на зъбите е неприятна гледка, особено, когато се опиташ да се усмихнеш. Не беше проблем, но мислите ѝ нахвърляха различни варианти за решаване на проблема.
Изведнъж телефонът извъня. Вдигна слушалката а в главата и мълниеностно профуча: „Кой може да ме търси по това време?“
Стрелките безжалостно отмерваха всяка „пропиляна“ минута и се устремяваха към горния край на циферблата на часовника.
– Диди, какво правех вчера в устата ти, – прозвуча приглушено женски глас.
Така наречената „Диди“ позна веднага гласа. Това беше нейната приятелка Мира, която редовно се грижеше за зъбите ѝ.
Това, което чу от слушалката ѝ се стори малко странно. Чудеше се дали да се засмее или да приеме по-сериозно нещата. Явно имаше някакъв проблем отсреща.
– Извинявай, че те притеснявам толкова късно, но просто забравих…..
Тя редовно записваше на едно листче, какви зъби е лекувала на пациентите, дата и така нататък…., но се беше случило нещо необикновенно.
– …. Как да ти обясня, – продължи отчаяно Мира по телефона, – записала съм датата и името ти, но другото е толкова нечетливо, а нямам спомен. Какво ти правех? Пломба, кариес ли имаше?
– Зъб ми вади, – спокойно обясни Диди.
– Добре, но кой зъб беше?
– Преден, – Диди се опитваше да помогне на приятелкта си.
– От ляво ли беше или дясно? – продължаваще да пита Мира, авно нищо не можеше да си спомни.
– Успокой се, ляво беше.
– Чувствам се като глупачка. Сякаш някой нарочно е изстрил всичко от паметта ми.
Диди съчувстваше на Мира и самата тя често забравяше, но бяха дреболии, а това беше свързано със нещо по-сериозно.
„Какви времена настанаха, – мислеше си Диди след като приключи разговора. – Та тя не е единствената, която се оплаква, че забравя. Та ние сме още млади ….. Накъде е тръгнал света? Какво ще стане утре с нас?…“