Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Снегът не бързаше да си отиде. По обяд слънцето се опитваше да затопли въздуха, но имаше и резултата, капчуците започваха своята монотонна песен. Лошото бе, че минеха ли се 2-3 часа, студът си казваше думата.

За Свилен и Юлиян това нямаше никакво значение. В студ, горещина или проливен дъжд те бяха вечно заедно. И да им се чуди човек, какво толкова намираха да си говорят толкова дълго време. Когато даден индивид иска да бъде с някого, става много изобретателен и намира всякакъв повод да се срещне с него и да си поговори.

Днес двамата се бяха сврели под голямата каменна стълба на бай Атанас. Там бе завет и студът почти не се усещаше, особено ако си облечен и обут добре.

– Спомняш ли си за Исав по-големият от двамата близнаци, които Ревека роди на Исаак? – попита Свилен приятеля си.

– Едва ли ще срещнеш по глупав човек от него, – засмя се Юлиян. – Да продадеш първородството си за една чиния леща?! Това е пълно безумие!

– Мисля си, – каза многозначително Свилен, – че ако Исав живееше днес, той би обичал кредитните карти.

– Едва ли би се поколебал дори за миг, да заложи бъдещето си, – махна възмутено с ръка Юлиян. – И то за какво? За възможността да вземе някоя дивотия, която днес му харесва.

– Докато може незабавно да вземе всичко, което желае в момента, той би бил доволен, – констатира Свилен.

– Неговият избор идва от интереса, както е случая с кредитните карти, – подчерта Юлиян.

– Но когато човек избере непосредственото пред значимото, резултата е плачевен, – поклати глава Свилен.

– А когато дойде време да се разплаща, сълзите ще бъдат ли приети като годни за това? – попита иронично Юлиян.

– Какъв е изводът? – Свилен погледна тържествуващо приятелят си.

– Мигновеното удовлетворение не трябва да се предпочита пред значимото. В противен случай, човек може да загуби всичко, – заключи Юлиян.

Двамата може щяха още дълго да разговарят, но тъмнината бе започнала да изтласква светлината на деня и се наместваше спокойно над малкия град. Двамата се разделиха и всеки тръгна към дома си с радостта, че утре ще бъдат пак заедно.

Слънцето избута няколко облака и надникна. Видя, че земята е побеляла и отново се скри. Нямаше вятър и съвсем не беше студено, въпреки снега.

Пламен се запозна с Никола в парка. Двамата се харесаха взаимно и Пламен покани новия си приятел на гости.

Никола малко се стесняваше, защото не знаеше как ще го посрещнат родителите на Пламен, за това каза:

– Нека гостуването ми у вас да остане за друг път, – каза Никола и се изчерви от притеснение.

– Как за друг път? – изгледа го войнствено Пламен. – Днес имам рожден ден, не можеш да ми откажеш.

Никола не знаеше какво да каже. Не искаше да обиди това приятно и доброжелателно момче. Нали току що се запознаха.

И двамата се запътиха към шест етажният блок, стърчащ в края на парка.

Когато се изкачиха на третия етаж, Пламен застана на вратата и започна да натиска звънеца, без да маха пръста си от него.

От вътре се чу мърморене:

– Това е само Пламен. Никой освен него не прави такива магаретии.

Вратата се открехна и на прага застана спретната жена на средна възраст. Тя бе готова да се скара на Пламен, но като видя другото момче до него, само се усмихна и каза:

– Заповядайте.

– Мамо, – започна още от вратата да обяснява Пламен, – това е Никола. Днес се запознахме в парка и аз го поканих, за да го почерпя за рождения си ден.

Двете момчета влязоха в една голяма стая, която бе празнично украсена. В средата ѝ имаше маса, а на нея се извисяваше триетажна торта.

Очите на Никола се уголемиха. И у тях празнуваха рождени дни, но никога не бе поднасяна такава огромна торта.

Жената видя възхищението на гостенчето и попита:

– Искате ли да ви отрежа парче от тази тройна шоколадова торта?

Всичко вътре в Никола крещеше: „Да! И ако може с повече шоколад…“

Но от устата му се отрони само:

– Не, благодаря!

Жената го погледна учудено, а Пламен едва не се разсърди:

– Ще ме обидиш!

– Не ми се сърдете, – добродушно каза Никола. – Предстои ми състезание и трябва да се съобразявам с калориите, които поглъщам. В противен случай  мога да надвиша килограмите и ще ме дисквалифицират.

– Е, чак пък толкова, – недоверчиво го погледна Пламен.

– За това състезание съм положил много усилия, – наведе глава Никола. – Искам да участвам в него.

– И ще се лишиш за това от едно вкусно парче торта? – вдигна рамене недоумяващо Пламен.

– Когато побеждавам, съм много въодушевен и изпитвам задоволство от постигнатото, – сърдечно се усмихна Никола. – Това надминава моментното удоволствие от вкусен десерт.

Пламен погледна корема си, който изглеждаше като надут плондер, погали го и каза:

– Може би имаш право. Трябва малко и аз да се постегна. Може да не достигна големи успехи в спорта, но поне няма да ми се подиграват, че съм дебел.

Никола го прегърна и добави:

– Ако искаш, непременно ще успееш!

И двете момчета се засмяха.

Думичката „не“ е красива дума. Може би една от най-красивите, особено ако знаеш какво те очаква в сравнение с предложеното.

Тази нощ се изсипа много сняг. На сутринта снежната покривка надвишаваше човешки бой. Пътната врата на манастира не можеше да се отвори. Снегът силно я бе притиснал в прегръдките си.

Монасите се събраха в голямата стая, където ядяха и започнаха да умуват какво да правят. Те повече философстваха, отколкото да дават реални решения по въпроса. Оплакваха се:

– Ама, че студ.

– От къде се взе това чудо на главата ни?

– Този сняг ни дойде  малко в повече …

С една дума, негодуваха от създалото се положение.

Игуменът дойде послуша ги известно време и накрая попита:

– Кажете, какво трябва да направим сега?

Един от монасите предложи:

– Следва да се помолим, за да се стопли времето и снегът ще се разтопи.

Друг каза:

– Да изчакаме, снегът така и така ще си отиде.

Трети се изправи и гордо заяви:

– Този, който е познал истината му е все едно, дали има сняг или не.

Игуменът ги изгледа и каза:

– А сега слушайте, какво ще ви кажа.

Всички насочиха погледите си към него. Те уважаваха своя игумен заради мъдростта му. Не веднъж ги бе спасявал от заплетени ситуации. Думата му в манастира бе като закон.

Игуменът ги поогледа,  въздъхна и каза:

– Взимайте лопатите и да вървим.

За това не се искаше много ум, но кой да се сети?!

Облаците даваха лъжлива илюзия за идването на вечерта. Светлината на деня бавно угасваше, сякаш невидима длан я притискаше и даваше път на полумрака.

Крум и Спас не се вълнуваха много от тези аномалии на времето. Те обсъждаха въпроси, които отскоро ги вълнуваха. Причина за това бе Спас, който бе започнал да изучава иврит в една от близките школи.

– Пилат с основание е усещал, че юдейските лидери са го манипулирали да издаде заповед за екзекуцията на Исус, – Каза Крум.

– Но знаеш ли, че той си им го връща, като ги удря там, където най-много ги боли? – засмя се Спас.

– Е, да, – съгласи се Крум, – Пилат е разбрал, че лидерите на храма са използвали фалшиво аргумента „Син на Бога“ срещу Исус. Той така е обърнал измамата им срещу самите тях, като е записал наказателното обвинение срещу Христос. Текстът за „престъплението“ на Исус е бил закован над главата му.

– Надписът на иврит , ישוע הנצרי ומלך היהודים, означава „Исус Назарянина и Царят на евреите“, – поясни Спас. – Как мислиш, защо лидери на Йерусалим са били толкова разстроени от този надпис? Защо са се противопоставили на текста?

– Защото Той за тях, не е Божий Син, а да не говорим за Цар на Евреите.

– Ще останеш изненадан, когато разбереш, че това, което мислиш съвсем не е така.

Крум погледна изпитателно приятеля си без да каже нещо.

– Изписаното изявление за вината на Исус на еврейски Го представя като YHWH (יהוה)! – уточни Спас.

– Как така? Какво искаш да кажеш? – интересът на Крум се засили.

– Изразът „Исус Назарянина и Царят на евреите“на иврит се чете от дясно наляво. – ישוע הנצרי ומלך היהודים. Акростихът образуван от първите букви на всяка дума образуват  «יהוה» (YHWH) – заветното име на Израилевия Бог, – разтълкува фразата Спас.

– Ясно,  – поклати глава Крум, – ето защо лидерите на храма са били недоволни от това, което е бил написал Пилат над главата на Исус.