Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Една нощ Бог се яви на Надежда. Тя бе възрастна жена, но такова нещо не ѝ се бе случвало досега. Самата среща много я развълнува и тя въодушевена отиде при свещеника и му каза:

– Бог ми се яви.

Свещеникът не бе сигурен, кой точно е бил гостът, затова посъветва жената:

– Ако Той дойде отново, помоли Го да ти разкаже за моите грехове, които само на Него са известни. Това ще бъде достатъчно доказателство, че ти се е явил Бог, а не някой друг.

Месец по-късно Надежда дойде отново при свещеника и той с очакване на резултата, относно разказаното от нея преди, я попита:

– Бог яви ли ти се отново?

Жената кимна утвърдително.

– Попита ли Го за моите грехове?

– Да, – отговори Надежда.

– И какво ти каза Той?

– Каза ми: „Кажи на свещеника си, че съм забравил греховете му“.

– Действително това е бил Бог, – каза свещеникът.

„Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити“.

Милостивият Господ прощава хорските грехове. Затова Той е отговорил на жената така, както би направил това един истински Бог:

– Кажете на свещеника си, че съм забравил греховете му.

Или с други думи казано: „Предайте на свещеника си, че Аз съм му простил“.

„Кой може да прощава грехове, освен един Бог“.

На Васил Крумов ми предстоеше полет със самолет. Той се радваше на тази предоставила се му възможност и очакваше с нетърпение, когато всичко това щеше да започне.

Времето дойде и той се качи самолета. Беше неспокоен. До него се настани мъж на средна възраст, които се представи като:
– Пламен Симеонов, счетоводител на една от водещите фирми в страната.

Васил бе християнин и за където и да пътуваше, споделяше с околните вярата си в Исус Христос. Той разказваше на събеседниците си какъв е бил преди и как го е променил Божия Син днес.

Симеонов слуша известно време, а после отегчено прекъсна Крумов:

– Не ме интересуват тези работи, аз съм агностик.

– Изненадам съм, че толкова смело заявявате, че сте такъв, – усмихна му се Васил.

– Защо се изненадвате? – попита Симеонов.

– Думата „агностик“ е лоша дума, – заяви Крумов.

– И какво ѝ не е наред? – попита учудено Симеонов.

– Вие сте образован човек, – започна да обяснява Васил.  – Нима не знаете какво означава тази дума?

Пламен само повдигна рамене.

– На гръцки аgnosis означава глупав и невеж човек. И всеки, който казва, че е агностик, твърди, че е глупав.

– О, – изстена Симеонов, – никога повече няма да твърдя, че съм такъв. Може би наистина е добре да се заема с Библията, така ще ми стане по-ясно в какво точно вярвате.

– Не е лоша идеята ви, – насърчи го Васил.

До края на полета двамата разговарях много и дори станаха приятели.

Отново валеше и то изобилно. Едрите капки дъжд принудиха Жоро да се отбие у приятеля си Стефан. Когато позвъни на вратата на апартамента му от вътре се чуваха разгорещени и ожесточени думи:

– С теб никога не мога да се разбера, – крещеше женски писклив глас.

Чу се силен трясък на предмет падащ на пода. Жоро реши да си тръгне, но точно в този момент вратата се открехна и Стефан смутено го поздрави:

– Здравей! – каза гузно домакинът. – С жена ми не можахме да се научим да общуваме, като хората. Заповядай!

– А, не! – насочи се Жоро към стълбите надолу. – Извинявай, ще се обадя по-късно  …

– Никакво по-късно, – дръпна го за ръката Стефан. – Влизай, инак ще ме обидиш.

Жоро повдигна рамене и последва Стефан в апартамента.

От вътре жена му още фучеше като бясна:

– Не може да дисциплинира децата, както трябва, друг му виновен…..

– Ще ѝ мине, – Стефан погледна в посоката, от която идеше гласа. – Сядай, настанявай се удобно.

Жоро неохотно се подчини на поканата му.

– Имам толкова много работа, не ми остава достатъчно време за да поговоря с децата, но ти знаеш колко много обичам това, което правя, не мога да се откажа от него, – започна да се оправдава Стефан. – Не мога да намеря думи, за да обясня на Деси това.

– Стефане, твоето „не мога“ е равносилно на „не искам“, – засмя се Жоро, – защото ти имаш власт и способност да преодолееш тези неща.

– Лесно ти е на теб да го кажеш, – обидено реагира Стефан, – нали нямаш жена и деца в къщи.

– Всеки добър психиатър знае, – каза сериозно Жоро, – че „не мога“ и „опитах“ е просто извинение, на което нещо му куца. Как се чувстваш след всичките си „невъзможни“?

– Не много добре, – призна си Стефан.

– Това е все едно да ти се даде някакъв шанс, а ти да се ослушваш, – добави Жоро. – Днес можеш да направиш избор, да не се оправдаваш и измъкваш, а да бъдеш „човек“.

Жоро се настърви и провокира приятеля си:

– Знаеш ли как се възприема оправданието?

– Как? – Стефан вяло прие предизвикателството.

– Оправданието е чучело на разума изпълнено с лъжи, – заключи Жоро.

Деси влезе в стаята, погледна примирено и двамата и отиде да приготви необходимото, за да почерпи госта.

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.