Нощ. Часовникът отброи точно дванадесет удара. Митко още не си бе легнал. Той седеше на фотьойла в хола. Луната любопитно надзърташе през прозореца и осветяваше слабо част от стаята.

Митко бе стабилен мъж. Женен с две деца и предана съпруга, но тази нощ нещо го караше да седи в полумрака и да разсъждава.

– Никога до сега не съм разбирал ясно, какъв драгоценен подарък получавам при настъпването на всеки нов ден, – каза си той. – И това не зависи от възрастта, образованието, семейното ми положение, работата или килограмите ми.

Митко стана и се поразходи из стаята. По навик бръкна в джобовете на панталоните си и продължи да изказва мислите си на глас:

–  Точно секунда след полунощ, за всеки нов ден от живота си, получавам 1440 непокътнати, ценни минути, които да изразходвам. Как ще ги употребя, зависи изцяло от мен! Времето е безплатно, но е безценно!

Той доближи до прозореца и погледна навън. Луната бе осветила парка и улицата пред тях.

– Какво мога да направя за тези минути? Да одумвам някого, да се ядосвам, да гледам телевизия цял ден, да чета книга или да изляза на разходка. Каква привилегия само! Сам трябва да избирам, къде да инвестирам този щедър дар.

Митко неспокойно закрачи из стаята, като уловен в клетка звяр.

– В състояние съм да се смея, да плача, да се оплаквам, да се радвам, да бъда позитивен или негативен, да се огорчавам или насърчавам. Но тези 1440 единици време не принадлежат на никого другиго, те са мои.

Той се замисли дълбоко за основните си ежедневни задължения:

– Работя, но аз определям как ще правя това. Мога да мразя всяка минута прекарана на работното място, особено ако дейностите, които извършвам са ми неприятни. А защо пък да не поклюкарствам за колегите си, когато не са край мен?! Или да поцъкам на компютъра, нали шефа не вижда. А някой ще забележи ли, ако се изнижа по-рано? Но аз съм на това работно място, за да бъда благословение за другите и да разкривам Божия действие в моя живот.

Лицето му се озари от усмивка.

– Не трябва да забравям и възрастните си родители. А децата и те търсят моето внимание…… Ох, пак трябва да изхвърля онзи гаден боклук, – сети се Митко и лицето му помръкна.

Но това бе само за кратко време. Той вдигна глава и решително заяви:

– Не с огорчение и неприязън трябва да пристъпвам към ежедневните си задължения, а с търпение, любов и радост. Тогава тези 1440 минути ще имат смисъл и напълно ще съответстват на изискванията към мен от Бога.

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.

Те бяха задружно семейство. Лидия и Андрей много се обичаха, а децата им Ана и Борис бяха добри и любвеобилни.

Един ден Ана се върна от училище и завари майка си припаднала до масата в кухнята. Лидия бе в безсъзнание. Телефонни обаждания, линейка, суматоха и накрая в болницата.

Този ден се бе превърнал в кошмар за цялото семейство.

Изминаха 12 дни от злополуката, но Лидия не се събуди. Лекарите посъветваха Андрей:

– Не се знае колко време ще остане жена ви в кома. Предлага ме ви да изключим системите за поддържане на живота ѝ.

Сърцето на Андрей се сви. Той все още хранеше надежда, че жена му ще отвори очи и двамата ще разговарят, както преди.

Когато Андрей съобщи на децата за предложението на лекарите, те останаха безмълвни. Без майка животът им поне на първо време щеше да бъде мъчителен, изпълнен с терзания и угризения.

Това бе изключително трудно решение, което трябваше да вземат и тримата.

– Нека уважим желанието на майка ви, – тихо каза Андрей. – Тя искаше да стане донор на органи.

Болката и мъката бяха големи, но решението бе взето. Щяха да бъдат изключени системите за поддържане живота на Ана.

Отидоха в болницата и всеки от тях се приближи към безжизнената жена, за да ѝ прошепне прощалните си думи.

Андрей се наведе над ухото на Ана и прошепна:

– Трябва да се бориш. Винаги си била добър боец. Не се отказвай сега….

Ана не можеше, да говори и да се движи, но чуваше всичко. Тя извика:

– Полагам всички усилия да победя, – но никой не я чу.

Андрей се наведе над жена си, да я целуне за последно и тогава…. стана чудо.

– Боря се, – прошепна Ана и отвори очи.

Семейството бе смаяно. Системите бяха изключени, но тя бе жива.

Никога не се отказвайте и не губете надежда!

След като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.

Симон бе майстор каменоделец. Той усъвършенстваше уменията си като възстановяваше катедралите от тринадесети век в Англия.

Когато Симон удряше по длетото, той го правеше внимателно. След това навеждаше глава и се вслушваше в песента на камъка.

След това удари малко по-силно, заслуша се и радостно каза:

– Всичко е наред! Ако бях ударил малко по-силно щеше да се отрони парче камък от скалата.

Симон постоянно регулираше ъгъла и силата на ударите с чука. Често спираше и с ръка опипваше прясно издълбаната повърхност и тихо мълвеше:

– Добре е, слава Богу!

Беше необходимо голямо търпение и чувствителност, защото един несъобразен удар можеше да причини непоправима вреда на произведението на изкуството, върху което каменоделецът работеше.

Успехът му зависеше от способността му да улавя и най-слабото предупреждение на пеещите камъни.

По същия начин, родителите трябва да слушат „благозвучието на мелодията“ струяща от децата им, особено по време на конфронтация и корекция.

Ако следите внимателно, вашите момчета и момичета, те ще ви кажат какво мислят и чувстват.

Вслушвайки и усъвършенствувайки се, всеки родител може да стане майстор, като този каменоделец и да създаде красиви произведения на изкуството – неговите деца.

Какво можем да направим в случая?

Нищо друго освен да се помолили на нашият Създател да ни даде уши, с които да долавяме всеки отенък и нюанс на промяна в живота на нашите деца и най-вече мъдрост, за да се приспособим съдействайки за оформянето на тези скъпоценни същества в хора, които искаме да бъдат.