Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

Те бяха силни мъже. Никаква работа не ги плашеше. През какво ли не бяха минали. Загорели, мускулести, непрестанно търсещи и интересуващи се от всичко.

Вечерта беше тиха и прохладна. Бяха се събрали отново на масата, след дълъг и изнурителен ден. Вероятно разговорът им пак щеше да продължи до полунощ.

– От зараждането на цивилизацията човекът е показвал невероятната способност да използва природни ресурси, които се намират близо до дома му, – започна Петър. – От времето на Месопотамия и Древен Египет хората не са намирали широка употреба на черната лепкава смола, извираща от недрата на земята.

– Знаеш ли, че някои цивилизации са използвали подобното на катран вещество за строежи на пътища и за запушване на лодките си,  – засече го Любо. –  В Египет са увивали мумиите в напоено с битум ленено платно, но истинският потенциал на петрола е бил открит много след това.

Тони се понамести, изкашля се и каза:

– Едва в средата на XIX век човекът се връща към вонящите мазни дупки с петрол, с които е осеяна земята. Извлеченият от земните недра нефт се рафинирал и се използвал като идеално индустриално смазочно масло.

– По това време китоловците намаляват рязко броя на китовете в света и повишават цената на китовата мас, – тропна с рака Румен. – След това я превръщат в недостижим източник на светлина в домовете.

– Керосинът, подобен на петрола, излиза на преден план, за да запълни тази ниша, – каза Петър. – Така се е сложил край на хегемонията на китоловците от Нова Англия.

– В продължение на шейсет години, докато рафинират керосин, петролните компании изгарят остатъчните продукти, – недоволно констатира Радослав. – Най-вече силно запалващия се, но безполезен за тях продукт, наречен бензин.

– Простата сонда на Дрейк и събирането на петрола на повърхността лесно се справя с нарастващото търсене на керосина, – подчерта Никола, – но желаещите за керосин станали още повече. Тогава двамата германски инженери Николаус Ото и Готлиб Даймлер комбинирали изобретенията си, четиритактов двигател с вътрешно горене, задвижван с бензин, и карбуратор, който инжектирал тънка струя гориво в цилиндрите на двигателя.

– Знаете ли, че Даймлер е заимства тази идея от пулверизатора на парфюма на съпругата си? – Попита Петър усмихвайки се.

– След откриването на електрическата крушка от Едисон,  автомобилите започват да използват бензин вместо керосин, – продължи с хронологията Любо. – Започва надпреварата в търсене на автомобилно гориво.

– Така се ражда петролната индустрия, такава каквато я познаваме днес, – натърти Румен..

– Чрез сонда са изкопани множество кладенци – добави Радослав. – Търсенето на петрол се разпространило и в океаните. Специално направени скелета в Съмърланд, водят до подвижните сондови платформи, които са издигнати върху специално направена структура от колове. Подобно съоръжение е вкарано във водите на Мексиканския залив.

– Сондите прониквали на все по-голяма дълбочина трийсет метра, шейсет, триста, деветстотин. Търсенето ще свърши само когато петролът бъде изчерпан, – махна с ръка Никола.

– Природата е капризна и създава някои от най-богатите си петролни залежи в най-негостоприемни терени, – поде щафетата Радослав, – например,  в Персийския залив, където високите температури превръщат смазочните масла във вода,

– Ами Мексиканския залив, където силните африкански пясъчни бури се заменят от урагани, движещи се със скорост триста километра в час – прибави Петър.

– Какво ще кажете за Северно море, – засмя се Любо, – където Северният ледовит океан бушува с пълната си ярост по крайбрежието. Петролните компании навлезли в заледените води на залива Прудо в Северния ледовит океан и предизвикателно строели платформи, направени да издържат на големия натиск на полярния лед.

– Какво ще кажете за новата платформа , – настървено се включи Петър, – последната дума в сондажната технология. Правоъгълната ѝ основа е почти три акра и се крепи на четири плаващи понтона с обиколка двайсет и седем метра. Подпорите са закотвени на морското дъно с пет подсилени, свръхиздържливи кабела.

– Няма спор, – засмя се подкупващо Румен,  –  тя тежи четиристотин двайсет и пет хиляди тона. Петролната платформа  е върховно постижение на човека. Тя е израз на стремежа му да покаже волята и изобретателността си в съвременната епоха.

Те знаеха много, защото четяха. Споделяха в разговор наученото и така взаимно се допълваха не само в работата, но и в знанията си.

Австралийската птица malurus  е изработила защитен механизъм против кукувичета.

Тя научавал бъдещите си птиченцата на специални трели, която те трябва да възпроизведат, за да получат храна.

Подхвърлените кукувичета не успявали да научат тези трели, защото се излюпвали няколко дена по-рано.

Въпреки това, ако един вид паразитира на malurus, птиченцата му са напълно уязвими към такава защите. За това в хода на взаимодействието им с натрапника, malurus са взели ответни мерки.

В повечето случаи птиченцата от този вид успешно подбират нужните трели и след няколко опита, получават храна.

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Ако сте направили нещо неподходящо и вредно, заслужава ли да страдате? Ако отговорът е положителен, попитайте се:

„Колко дълго трябва да страдам? Един ден? Една година? До края на живота си?“

Каква присъда ще си наложите? Готови ли сте да престанете да страдате и да бъдете нещастни, когато присъдата ви изтече?

Това ще е отговорен начин да се накажете, защото е ограничен във времето.

Какъв е смисълът да се малтретирате с чувство си на вина?

Ако сте направили грешка и сте наранили някого, чувството ви за вина няма да преобърне станалото по магически начин. То няма да ускори процеса на учене, за да намали вероятността да направите същата грешка в бъдеще.

Другите хора няма да ви обичат и уважават повече, защото се чувствате виновни и се подценявате.

Вината ви няма да ви доведе до продуктивен живот.

До промяна се достига бързо, когато признаете, че е станала грешка и развиете стратегия за коригиране на проблема.