Всяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:

– Дали ще дойде и тази година?

Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.

– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.

– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.

– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.

– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.

Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.

– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.

– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.

– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?

– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.

– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.

– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.

– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Можете ли да си представите, че се е осъществила връзка и то необичайна между представителка на птиците и полицаите.

Беше априлско утро. Полицаите си разменяха шеги и съвсем не очакваха необичайни инциденти.

Изведнъж Владо се развика:

– Елате да видите! Имаме специално посещение.

Повечето от мъжете приеха това за шега и не му обърнаха внимание, но двама-трима любопитни се насочиха към Владо, за да видят какво е привлякло вниманието му.

Когато Григор наближи, се стъписа, а Веско и Марин се разсмяха.

Малка гълъбица си бе свила гнездо между предния капак и предното стъкло на една от резервните патрулни коли.

– Виж я ти нея, – махна с ръка Марин, – сметнала е, че нашият автомобил е идеално място за развитието на нейното бъдещо потомство.

– Давай да я махаме от тук, – смръщи вежди Веско, – това съвсем не е място за гнездене.

– Не я закачай, – извика Григор. – Тя е толкова крехка и нежна. Решила е да разведри нашето строго, мрачно, изпълнено с ужас и смърт ежедневие.

– Какво пък, – плесна с ръце Марин, – нека се погрижим за нея.

И вместо да прогонят птицата, тези груби мъже проявиха милост, дори и осигуриха някои удобства.

За какво става въпрос ли?

Шумно и с бодра крачка ги приближи Михаил. Той държеше в ръцете си чадър. Останалите мъже го гледаха  изненадано и в недоумение.

– Какво ще правиш с този чадър? – попита Марин.

– Ще го поставя над нашата красавица, – съвсем сериозно отговори Михаил. – Така домът ѝ ще бъде запазен от слънце, вятър и дъжд.

Това беше най-малкото, което направиха за малката гълъбица, която за броени минути бе станала любимка на всички.

Васил донесе лента и с нея огради патрулната кола.

– Така няма да я безпокоят, – каза той. – От къде щяха да знаят другите, че нашата патрулна кола е станала дом на живо същество.

Полицаите се навъртаха около обградената кола и хранеха любимката си, докато излюпи пиленцата си.

Началникът на полицията Иванов, когато научи за инцидента се засмя и каза, на един любопитен журналист от местния вестник, дошъл да провери случая на място:

– Разбира се, в отговорностите на органите на реда не се включват такъв род неща, но не бива да забравяме, че във всяка ситуация трябва да показваме човечност и да проявяваме грижа не само за хората, но и за нашите пернати приятели.

Става въпрос за кукувицата, която не се обременява с проблемите свързани с възпитанието на децата си. Знаем само, че тя си лети за собствено удоволствие.

В действителност, женската кукувица всяка пролетта и лятото неуморно провежда тайно наблюдение на другите птици.

За да гарантира оцеляването на пилетата си, майката  трябва да следи за мястото, където се построява чуждото гнездо и да успее навреме да сложи яйцата си там. Пиленцата ѝ трябва да се появяват по-рано от своите братя и да отстранят „конкурентите“ си.

Затова не можем да кажем, че кукувица хвърля децата си, а по-скоро, ги отдава на надеждни семейства. Тя сама не е в състояние да отгледа толкова много потомство, колкото ще възпитат „приемните родители“. Една самка може да подхвърли най-малко 10 яйца в чуждите гнезда.

С такова рисковано занятие, което се нарича гнездов паразитизъм, могат да се занимават само дълбоко законспирирани личности. За това възрастните кукувици са почти невидими. Ако самците издават своето присъствие с познатото „ку-ку“, то самките са тихи и погледът ти много рядко може да попадне на тях.

Тогава  каква полза има природата от кукувицата? Тя е една от птиците, които се хранят с „косматите“ гъсеници. За възпитанието на малките кукувичетата малките птички унищожават не по-малко вредни насекоми, отколкото за собственото си потомство.

Сякаш са се провинили видовете възпитатели? Тук има известен  замисъл. Кукувицата учи малките птички да не бъдат глупави.

За да продължат рода си, те трябва да се научат да слагат яйцата си, да се държат тихо в гнездото, не изявявайки местонахождението му и въобще да устроят дом на такива места, където никой няма да ги намери, даже кукувицата.

Интересното е, че има  птици подобни на кукувицата в други континенти. Самките на водоплаващи птици понякога практикуват частичен паразитизъм, подхвърляйки част от своите яйца в гнездото на съседите.

Възможно е кукувицата да е започнала своята кариера по аналогичен начин. Но преуспяват само тези, които не губят време за самостоятелно възпитание на потомството си.

На 40 години ноктите на орела става прекалено дълги и гъвкави, за това той не може да хваща жертвите си. Клюнът му става много дълъг и извит, и орелът не може да се храни.
Перата на крилете и гърдите стават гъсти и тежки и му пречат да лети.

Пред орела стои избор, смърт или дълъг и болезнен период на изменение, продължаващ 150 дни.
Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там дълго време удря клюна си в скала, докато не го разбие и той падне….

След това орелът чака, докато му порасте нов клюн, който той вади с ноктите си. Когато му пораснат нови нокти, орелът одира своето тежко оперение на гърдите и крилата.

И тогава , след 5 месеца болка и мъчение, с нов клюн, нокти и оперение, орела се възражда и може да живее още 30 години.

Много често, за да живеем, ние трябва да се изменим. Понякога този процес е съпроводен с болка, страх и съмнение. Ние се отърваваме от минали спомени, привички и традиции.

Само освобождението от товара на миналото, ще ни помогне да живеем и да се наслаждаваме на настоящето, и да се подготвим за бъдещето.