Седи генерал с въдица на брега на реката, риба лови.Той е в пълна парадна униформа – куртка, панталони с ивици, фуражка, …..

Непоносима горещина. От генерала капе пот. Той често вади кърпичката си и бърше плешивата си глава, и гоние мухите.

От сутринта изобщо не кълве и генералът тъжно гледа неподвижния поплавък.

Изведнъж от небето дойде глас:

– Няма ли да разпоредиш!?

Живееше един хамстер. Той беше много независим. Обичаше да се увива в червената коприна на покривката на масата и да си мие краката в каничката за кафе.

След една година в този дом се появи котарак. Той беше още съвсем млад. В началото ядеше супа, зеле, моркови, варени картофи и всичко, което получаваше или сам можеше да си открадне.

Котаракът много искаше да се запознае с хамстера. Той отделяше най-малко два часа, за да го съзерцава . Наблюдаваше го, как ходи, как яде, дори как спи.

Хамстерът оставаше напълно равнодушен към тези погледи и безкрайни наблюдения.

Веднъж котаракът бе поставен на масата. Той я изследва внимателно, за да открие нещо интересно за ядене, но уви за себе си нищо не откри.

На същата маса поставиха и хамстера. Той изобщо не обърна внимание на котарака, а бавно изследва всяка паднала трошичка, а след това с всичко открито натъпка бузите си и започна да дъвче.

Котаракът лежеше по корем, протегнал нос към хамстера и го наблюдаваше внимателно.

Изведнъж хамстерът забеляза рижата муцуна, дотича до нея и захапа носа на котаракът със зъбите си. Сега вече се знаеше, кой е доминиращият в тази къща.

По- късно котаракът независимо от това, къде се намираше, съзерцаваше хамстера на почтително разстояние и ако малкото скокливо животинче се затичаше към него, прикриваше носа си.

Котаракът следеше хамстерът макар и от далече, но не предприемаше нищо срещу него.

Минаха години. Котаракът остаря, хамстерът отдавна не е вече между живите, но спомените са си спомени.

Котаракът гонеше гълъби, мишки и всичко, което се движеше, но от време на време повдигаше глава нагоре и съзерцаваше мястото, от където се появяваше хамстера. Може би се надяваше, да го види пак……

Е, ако това не е любов, здраве му кажи.

Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.

Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.

„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.

И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.

Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.

Спомни си съвета на един психолог:

– Трябва да се настроите позитивно!

Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“

Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.

Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.

На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:

– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?

И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.

До нея застана младеж и каза:

– Седнете, аз ще заплатя за вас.

Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..

Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.

В къщи завари почистено.

– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?

Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……

 В един голям и прочут град живееха две сестри. По-малката Марта бе инвалид и не можеше да посещава богослуженията на местната църква.

– О, не съжалявай много за това, Марта, – успокояваше я сестра ѝ Евгения. – Нивото на духовният живот в църквата е много нисък. Няма съживление. Сатана е увлякъл много души и ги води към гибел. Там не би се чувствала добре.

И Марта реши:

– Ще се моля на Господа, да изпрати помазан от Него проповедник, който да приведе хората към искрено покаяние.

Минала цяла година, ……. но Марта упорито продължаваше да се моли.

След едно неделно богослужение Евгения изтича при сестра си със сияещо сърце и сподели:

– Дошъл е един от най-големите проповедници в града ни.

Марта наведе глава и тихо прошепна:

– Благодаря ти, Господи, за отговора на молитвата ми, а сега започни, моля Те, делото на съживление и в нашия град.

Господин Ангелов сподели рано сутринта:

– Тук духовната работа върви много трудно.

Вечерта той застана за амвона и проповядва с ентусиазъм. Когато свърши проповедта каза:

– Всички, които искат да приемат Исус Христос за свой Господ нека се изправят.

На неговия призив се изправиха почти всички присъстващи.

Ангелов си помисли, че не са го разбрали добре, за това повтори призива си по друг начин:

– Нека станат тези, които искат да оставят греховния си живот.

Отново станаха почти всички.

Ангелов, за да бъде сигурен, че това не е грешка каза накрая:

– Тези от вас, които искат да оставят греха и да следват Христос, нека станат и отидат в другата стая.

Мощна вълна от хора се отприщи като бент към малката стая. Всеки един от тях осъзнаваше, че има нужда от спасение.

Ангелов благодари на Бога, за Неговото благословение.

На следващата сутрин той си замина, но скоро получи телеграма:

„Моля върнете се! Тълпи от хора изпълват църквата, жадни за спасение“.

Той се върна и проповядва почти цяла седмица. Накрая преди да си тръгне Евгения го покани да посети сестра ѝ Марта.

Когато се срещна с нея, той разбра нещо важно. Божието благословение се бе изляло над този град, благодарение на молитвите на тази слаба и болна жена.

Бонифаций бил роб на една благочестива аристократка Аглая. Робството му съвсем не било тежко за него. Бонифаций трябвало само да следи за многобройните желания на господарката си. Работата не била изморителна, животът му бил осигурен, имало много веселие с трапези и развлечения.

Случило се така, че Бонифаций и Аглая се влюбили един в друг, но не могли да сключат брак. Римският закон забранявал подобни отношения между патриций и роб.

Намиращи се блудно съжителство, на влюбените това им тежало и те се стараели това да „компенсират“ с дела на милосърдие.

Веднъж Аглая заповядала на своя роб да отиде в Източната част на Римската империя, където имало голямо гонение на християни.

Бонифаций трябвало да откупи мощите на един от тези мъченици, за да може господарката му да го запази в дома си. Такава била благочестивата традиция сред християните.

Аглая снабдил с необходимата сума пари слугата си. Тръгвайки Бонифаций я попитал на шега:

– Какво ще стане ако аз не намеря тяло на мъченик, а на теб ти донесат моето тяло, измъчено за Христос? Ще го приемеш ли с чест?

Аглая строго го наказала, за това негово лекомислие.

Пристигайки в нужния град, Бонифаций се установил в една странноприемница, а след това се отправил към главния площад, където по това време били измъчвани и екзекутирани християни в цирка, популярно по това време „представление“.

Той си купил билет и седнал на трибуната.

Какво се е случило тогава в главата на юношата, никой не знае. Гледайки страданията на християните, той изведнъж скочил на арената и започнал да целува измъчваните и да ги облива със сълзите си.

Един от войниците го попитал:

– Кой си ти?

Бонифаций твърдо отговорил:

– Аз съм християнин.

Няколко дена пред очите на същата публика той издържал ужасни мъчения. Останал несломен и бил екзекутиран.

След известно време на любимата му наистина ѝ донесли мощите …. на нейния бивш роб.