Неделя. На небето се бяха скупчили дъждовни облаци и аха да заплачат. Вятърът и той си знаеше своето, дебнеше със студената си ръка да докосне някое непокрито място, за да го вледени.

Но това не пречи на неколцина, добре загърнали се в горните си дрехи, държащи чадъри в ръце, да крачат към църквата.

Навярно някой ще каже:

– Тези са луди! Днес е неделя, не могат ли да останат на топло по домовете си!?

Вероятно там има Някой, Който по-силно ги привличаше, така че вятърът, студът и дъждът не можеха да им повлияят.

Църквата бе малка, но излезлите „смелчаците“ в това студено време, бяха я препълнили.

Пастирът, бай Захари, както всичко го знаеха, имаше една интересна особеност. Качеше ли се на амвона, отваряше Библията на посоки, четеше пасаж от нея и проповядваше върху него.

Това не пречеше на слушателите му, защото както казваше баба Минка:

– Така по-добре се обхождало Словото.

Бай Захари отвори Библията си и започна да чете:

– Левиеви синове бяха Гирсон, Каат и Мерарий.
2 А Каатови синове: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил;
3 а Амрамови чада: Аарон, Моисей и Мариам; а Ааронови синове: Надав, Авиуд, Елеазар и Итамар.
4 Елеазар роди Финееса; Финеес роди Ависуя;
5 Ависуй роди Вукия; Вукий роди Озия;
6 Озий роди Зараия; Зараия роди Мераиота;
7 Мераиот роди Амария; Амария роди Ахитова;
8 Ахитов роди Садока; Садок роди Ахимааса;
9 Ахимаас роди Азария; Азария роди Иоанана;
10 Иоанан роди Азария (той е оня, който свещенодействуваше в храма, който Соломон построи в Ерусалим);
11 а Азария роди Амария; Амария роди Ахитова;
12 Ахитов роди Садока; Садок роди Селума;
13 Селум роди Хелкия; Хелкия роди Азария;
14 Азария роди Сараия; а Сараия роди Иоседека.
15 А Иоседек отиде в плен, когато Господ закара в плен Юда и Ерусалим чрез ръката на Навуходоносора.

Присъстващите един по един започнаха да въздишат тежко. Само имена, край нямат.

„Щом пастирът ги чете сигурно има защо“, – раздвоен си мислеше Богдан.

„Ох, няма ли да престане вече с тези имена“, – започна на ум да негодува Радко.

Но бай Захари без да се смущава продължаваше да чете:

– Левиеви синове: Гирсом, Каат и Мерарий.
17 А ето имената на Гирсомовите синове: Ливний и Семей.
18 А Каатови синове бяха: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил.
19 Мерариеви синове бяха: Маалий и Мусий. И ето семействата на левитите, според бащините им домове:
20 на Гирсона: негов син, Ливний: негов син, Яат; негов син, Зима;
21 негов син, Иоах; негов син, Идо; негов син, Зара; и негов син, Етрай.

„Това ли намери да чете днес ?“ – роптаеше в себе си баба Денка, изгубила всякакво търпение.

Гласът на пастирът си оставаше „непреклонен“ и продължаваше да чете дългият списък от имена:

– Синовете на Каата: син му Аминадав; негов син, Корей; негов син, Асир;
23 негов син, Елкана; негов син, Авиасаф; негов син, Асир;
24 негов син, Тахат; негов син, Уриил; негов син, Озия; и негов син, Саул.
25 А Елканови синове: Амасай и Ахимот.

Накрая бай Захари затвори Библията, огледа хората и каза:

– Всички тези хора отдавна са умрели. Ако не се покаете, като тях ще погинете.

Хората се размърдаха. Някой проплака. Вдигнаха се нагоре ръце. Църквата се молеше…

БЗастудя. Вятърът немилостиво подканяше дърветата да му се покланят до земята. Въздухът бе свеж, но леден.

Мая и Динка бързо крачеха към дома си. Всяка от тях  очакваше с нетърпение да достигнат до топлия кът, където щяха да сгреят премръзналите си крака.

– Най- после, – въздъхна облекчено Мая, след като двете бяха прекрачили прага на топлата стая.

Динка се зае да разтърква премръзналите си нозе, но това не ѝ попречи да се усмихне и да сподели:

– Наш приятел не закара до Варна, където сестра ми ни покани на закуска. Съпругът ми през цялото време се грижеше за мен. Какво съм направила, за да заслужа това? Нищо.

– Всички тези хора са направили добро, поради любовта в сърцата си, – обясни Динка. – Всеки от тях е проявил нежност и загриженост, тъй както Бог постъпва спрямо нас. Те са показали на практика Божията любов и живеят така, както вярата им ги подтиква.

– Да спомням си, – каза Мая, – нали Исус е казал, че трябва да обичаме Бога и да любим другите както самите себе си. Могат ли хората да имат Божията любов във себе си? Другите могат ли да изпитат тази Божия любов, когато им служат?

– Служенето на другите се изявява в различни форми, – уточни Динка. – Това може да бъде превозване на някой до лекар или да се донесе храна на болния. А може да бъде и ремонт на дома за тези, които не са в състояние да направят това или да се даде необходимото на бездомния на пътя.

– Но как мога да направя това най-добре? – попита Мая. – Да отида в някой комитет, който обслужва нуждаещи се или да участвам в някое подобно служение в църквата?

– Вслушай се в подбуждението на Святия Дух, – отговори Динка. – Обичай, служи, живей и израствай! Огледай се наоколо и намери някого, на когото да послужиш още днес.

Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….

Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

Вятърът безмилостно виеше по заснежените хълмове. Студът пронизваше до костите. Попадне ли човек в тази ледена пустош, неминуемо го очаква смърт.

Бушра с трите си деца се опитваше да напусне Сирия и да отиде в Ливан през заснежените планини. Тя много се страхуваше, че ще замръзнат, ако престанат да се движат.

Снегът бе натрупан по пътя с ветровитите планини към граничния район.

За това тя постоянно се провикваше, като нареждаше на децата си:

– Не стойте на едно място! Продължавайте да се движите, иначе ще замръзнете!

Ненадейно Бушра даде почивка. Те бяха в беда. Децата видяха, как овдовялата им майка коленичи и започна да се моли със сълзи в очи.

Бушра вдигна лице към небето и започна:

– Аллах, ти си милостив. Пощади живота ни…….

Неочаквано във видение и се яви мъж разпънат на кръста. Той ѝ се усмихна и я погледна с любов. Бушра усети мир в сърцето си и повярва, че от тук нататък ще бъде в безопасност.

Децата ѝ не подозираха, че сълзите на отчаяния се бяха превърнали в сълзи на радост.

Тръгнаха по стръмния склон, газейки дълбокия сняг. Накрая намериха пътя и прекосиха границата на Ливан, завършвайки мъчителното си пътуването в бежански лагер.

Там местен мисионер раздаваше пакети с храна. След като се нахраниха Бушра сподели с мъжа как са пътували и му разказа за видението. Накрая попита:

– Защо видях този добър човек разпънат на кръста? Той ми се усмихна и ми даде надежда, че ще пристигнем благополучно?

– Това е бил Исус Христос, Божият Син, който бе разпънат на кръста, за да понесе греховете ни, така че да не погине никой от нас, но да има вечен живот.

Мисионерът ѝ разказа за спасителния план и мисията на Христос на земята.

Бушра осъзна, че Спасителят не ѝ се е явил случайно във видение. Започна да посещава църквата наблизо, но бе преследвана от съседите си в лагера. Наложи се по-късно да смени мястото на местообитанието си.

Така Бушра откри вярата, която промени целият ѝ живот. Тя винаги бе готова да сподели свидетелството си с другите.

Бушра е една от хилядите бежанци от Сирия и Близкия изток, които бяха привлечени към Бога по чуден начин.