Симо навършваше четири години. За рождения си ден пожела:

– Искам хеликоптер с дистанционно.

Едва дочака денят, в който очакваше да получи мечтания подарък.

Когато му подадоха опакована кутия с красива панделка, Симо не даде да развържат подаръка, а бързо разкъса хартията и извади хеликоптера.

Опита се да го пусне да лети, но той падна на земята.

Разочарованието му бе голямо:

– Счупен е. Не работи.

– Не е счупен, – поясни баща му. – Трябва да му се сложи батерия.

– Не, счупен е, – настояваше Симо.

Колкото и да се опитваха да му обяснят, той не възприемаше. Само избута хеликоптера на страни и заяви категорично:

– Безполезен е.

И всичко това, защото не работеше, както е очаквал.

Колко често се държим като четиригодишни деца, вкопчвайки се в предварително замислените си идеи за това как трябва да се развият нещата?

Независимо дали става въпрос за кариерна възможност, партньор в живота, родителство или някакво друго ново начинание, не трябва да изоставяме надеждата, когато реалността се разминава с нашите желания.

Вместо това, трябва да се доверим на Бог. Той има изключителен план за нас, дори и да не го разбираме.

Не пропускай великолепните Му благословения само, защото не очакваш да дойдат по начина, по който идват.

Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Мирон сгреши толкова зле, че си каза:

– Няма връщане от това.

Дядо му го чу и отбеляза:

– Независимо дали става въпрос за голям провал или за нещо малко, което се задържа в сърцето ти, разликата често се крие в начина, по който реагираме.

– Как реагирам? – повдигна рамене Мирон. – Срамувам се.

– Има съществена разлика между срам и осъждане, – засмя се дядото.

– Каква разлика? – намръщи се Мирон.

– Срамът ти казва, че си неудачник, а съждението, че има нещо по-добро за теб, – поясни старецът.

– Какво от това? – попита Мирон.

– Едното те отдалечава от Бога, а другото те приближава, – отговори дядото.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Мирон.

– Виж Юда и Петър, – продължи дядото. – И двамата се провалиха спрямо Исус и то в една и съща нощ, но Юда позволи срамът да го определи, а Петър допусна осъждението да го възстанови. За това основния въпрос е: Това, което чувстваш в момента, привлича ли те или отблъсква от Бога?

Мирон се замисли, а след това констатира

– Трябва да съм благодарен за благодатта и силата на осъждението. Необходимо е да се откажа от срама и да продължа напред в преобразяващата любов, която Бог щедро ми дарява.

Динка растеше. Пожелаваха ѝ да стане лекар, адвокат, певец, инженер, ….

Тя осъзнаваше ясно:

– Ако кариерата ми носи много пари, ще бъда включена в този списък.

Динка бе тинейджър и искаше да знае:

– Коя съм аз? Какво трябва да правя на земята? Каква е моята цел? Къде точно трябва да бъда?

Тя отчаяно се нуждаеше от отговори. Питаше родителите си, приятели, някой член на семейството, учителите, …

Те и даваха някакъв отговор според техните разбирания.

– А дали са сигурни в това, което ми казват? – повдигаше вежди Динка. – Не мога да отговоря на този въпрос сега.

Търсим отговори на въпросите си на грешни места.

Как може глината да пита друга глина за причината на съществуването си? От къде тя ще знае? Всъщност глината нищо не знае.

Единственият, който има правилния отговор за глината, е Грънчарят!

Той е създал глината. Представил Си как ще изглежда, нейната функция, нейното предназначение и цялото ѝ съществуване.

Исус знаеше кой е Грънчарят и Той отиваше при Него за всеки въпрос, който Му хрумваше.

Заради доверието Си, Той можеше да застане с увереност и да каже:

– Трябва да проповядвам Божието царство и на другите градове, защото за тази цел съм изпратен.

Намерихте ли своята цел?

Никога не е е твърде късно.

Спрете да тичате към глината и бягайте към Грънчаря. Той има всички отговори, които някога бихте могли да поискате.