Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Нора погледна хитро Тони и попита:

– Какво мисли Михаил по този въпрос?

– Трудно ми е да ти кажа, – отговори Михаил, повдигайки рамене.

– Защо, нали сте от един клас? – озадачена го изгледа Нора.

– Радко говоря с него и малко го познавам, – Михаил наведе глава и заора с върха на лявата си обувка земята. – Виж, ако ме питаш за Киро, знам какво мисли. С него сме добри приятели.

– Ех и ти, – възкликна Нора и махна с ръка, – как може да не познаваш добре съучениците си?!

Колкото и странно да е, но с някого може да учите заедно или да работите, но да не се познавате добре, защото не общувате често с него.

Така е и с Бог. Трябва да вървиш достатъчно дълго с Него, за да опознаеш сърцето Му.

Когато прекарваш с Господа повече време, виждаш Неговото състрадание.

А допуснеш ли Го да влезе в душата ти, ще разбереш волята Му.

Така получаваш достъп до свят, какъвто не си виждал.

Днес нямаше много работа и мъжете се настаниха в стаята за почивка.

Седнаха кой където намери и започнаха да обсъждат, както обикновено се случва, политиката на държавата, вътрешните и външните ѝ неразбории.

Накрая стигнаха и до по-болезнени теми.

– Няма никакъв ред! – възкликна Ники.

– Това е, държавата ни е гнила …, – подкрепи го Гошо.

Повечето започнаха да изказват негодуванието си срещу неуредиците в страната.

Сред тях седеше млад мъж, слушаше ги и мълчеше. Викаха му „тихия Михо“.

Обърнаха се и към него:

– Ти няма ли да кажеш нещо по въпроса?

Михо ги погледна и на свой ред ги запита:

– Негодувате, възмущавате се, а правите ли нещо, за да се променят нещата?

Не го разбраха.

– Е, нали гласуваме на всички избори, – обади се Христо. – Избираме хора да действат.

– А вие какво сте готови да извършите, за тези промени в живота, в страната ни? – попита Михо.

Мъжете махнаха с ръце, а Павел изрази общото мнение:

– Всичко е безполезно. Не си струва да опитваме.

Михо вдигна показалецът на дясната си ръка нагоре и каза:

– Това се нарича предразсъдък. Всичко е такова, не защото някой отгоре го е наредил, а защото вие сте решили и живеете така.

Мъжете наведоха глави, а Михо продължи:

– Преди да съдите страната си, запитайте се, дали сте направили всичко, за да има ред в нея.

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.

Дарина бе медицинска сестра. Един ден пулмологът в болницата Андрей Попов, където тя работеше, я покани на среща. Дарина се съгласи.

Когато излизаше от болницата, Андрей я чакаше на входа.

Дарина бе поразена, Попов стоеше и пушеше.

– Интересно, – каза си тя, – Андрей знае всичко за белодробните заболявания и токсичните ефекти от тютюнопушенето, но въпреки това пуши.

Той разбра изненадата, която предизвика у нея, затова се усмихна и каза:

– По същия начин има голяма разлика между нашите намерения и действия, когато става въпрос за вършене.

Дарина повдигна вежди и прибави:

– Мнозина вярват, че ако мислят за истината и говорят за нея, вършат точно това, което трябва, но това не е така.

– Знам, знам, – усмихна се Андрей, – разбирането не е достатъчно, ако не действаме според него. Но какво да правя, не мога да ги откажа.

Това важи и за нас.

Може да знаем, че трябва да се доверим на Исус, но това е различно от активното доверие в Него. Да искаш да се подчиняваш на Бог не означава да го направиш.

Вярно е, че по-лесно е да се отнасяме добре с хората, с които общуваме по-малко, отколкото с тези, с които сме редовно, защото те могат да ни лазят по нервите.

Подражавайки на Христос, ние по-добре Го разбираме и започваме да се трансформираме. Когато ставаме повече като Господа, се държим с другите така, както Той ги вижда и се отнася с тях.