Боян погледна към приятеля си Милан и попита:

– Като чуеш числото две за какво си мислиш?

– За партньорство, подкрепа и тиха сила, – отговори Милан.

– А знаеш ли, че на терена защитникът носи това число? – зададе следващия си въпрос Боян.

– Често той не е най-видимия, – добави Милан, – но играе важна роля. Защитникът покрива другите, прави навременни подавания и осигурява стабилност отзад. Той е верен, надежден и отдаден на успеха на целия отбор.

– В духовен смисъл това говори за вярност в отношенията и служението, – направи сравнение Боян. – Царството Божие напредва не чрез изолация, а чрез единство, отчетност и споделен труд.

Милан плесна с ръце:

– Точно както защитниците разчитат един на друг, за да задържат линията, вярващите са призовани да стоят заедно, укрепвайки, насърчавайки се и покривайки се един друг в любов.

– Верността често е невиждана, но никога не е незабелязана от Бога, – уточни Боян.

– Защитникът не търси аплодисменти, а въздействие, избирайки последователността пред признанието, – забеляза Милан.

– По същия начин Бог почита онези, които вярно служат зад кулисите, изграждайки другите и пазейки единството, – обобщи Боян.

Гордостта и срама се срещнаха. Те са сестри, въпреки че изглеждат толкова различно.

Гордостта се пъчи, а срамът навежда глава.

Първата се хвали, а другата се крие.

Гордостта иска да бъде забелязана, а срамът желае да го избегнат.

Какви сестри са тогава?

Въздействието им е едно и също, държат те далече от Бога.

– Ти си повече от Него, – твърди гордостта.

– Твърде лош си за Бога, – казва срамът.

Ако гордостта те прогонва от Господа, срамът те държи далече от Него.

Гордостта предшества падението, а срамът пречи да се изправим пред Бога.

Господ, безгрешният и безкористен Отец, ни обича в нашата гордост и срам.

Бог в Христос помири света със Себе Си.

Дойде време и Златан Петров да се пенсионира.

– Сега дойде рая за мен, – усмихваше се самодоволно той. – Ще правя каквото си искам, без да има някой, пред когото да се отчитам. И нищо на никому не трябва да доказвам.

– Чакай, Златане, – провикна се жена му от кухнята. – Светът нарича това свобода. Ти нали си християнин?

– Добре де, – примирено сплете ръце пред себе си Златан. – Какво да правя?

– Този период от живота ти не е начало на самоугаждане, а последната глава преди вечността, – свъси вежди жена му. – Пенсионирането е последния етап от пътуването ти, малко преди да срещнеш Бог, лице в лице. Това трябва да те отрезви и събуди. Нима в последните си години ще преследваш безсмислени неща?

– Е, – въздъхна тежко Златан, – мога да осъществя някои от добрите си намерения, за който съм си мечтал преди.

– Сега използвай мъдростта и опита, който си получил от Бог с годините, – посъветва го жена му.

– И това ли? Какво още? – възмути се Златан.

– Ако пропилеете тази последни години, ще заприличаш на малко дете, което остава щастливо в калта, без да осъзнава, че по-големи и по-красиви неща го очакват по-нататък, – тъжно поклати глава жена му. – Бог те е изграждал до сега чрез предизвикателства, взаимоотношения и отговорности . Не за да можеш най-накрая да забавиш темпото, а за да си подготвен за по-голямото въздействие. Не се свивай назад, изправи се.

Не се лутайте през тези години. Решете сами:

– Ще използвам ли този последен етап от живота, за да прославя Бога или искам да прославя себе си?

Пенсионирането не е моментът да се откажете. Това е моментът да завършите добре.

Петко още таеше отмъщение за най-грозните моменти, които бе преживял в живота си. Това замразяваше погледа му и той постоянно си представяше жестоките картини от миналото.

Приятелят му Слави един ден го попита:

– Това непрекъснато напомняне на преживяването, ще те направи ли по-добър?

Петко усещаше, че това го унищожава, но упорстваше:

– Не смятам, че Бог ще се справи по-добре от мен с това. Той може да наказва твърде малко или много бавно. За това взимам този въпрос в моите ръце.

– Чуй, – съветваше го Слави, – на Бог принадлежи възмездието. Само Той може да определи точните присъди. Отмъщението е Негова работа. Остави враговете си в Божите ръце.

– И какво да простя и да ги оставя ненаказани?

– Прошката не е одобрение на това, което са ти направили. Можеш да мразиш, начина, по който са злоупотребили с теб, но не позволявай на омразата да те погълне.

Сара че чувстваше прекалено претоварена. Днес сърцето ѝ се колебаеше между парализиращата неудовлетвореност и стимулиращото въздействие на множество вълнения.

Непрекъснатият порой от изисквания, дисциплина, задължения, навици, пороци и ангажименти създаваха огромно тресавище в живота ѝ.

Тя бе вдигнала ръце, а устата ѝ мълвеше:

– Това е непреодолимо за мен. Какво да правя?

Една от най-разрушителните грешки, която всеки от нас прави в моменти на непреодолимо препятствие, е да бъдем водени от емоциите си.

Гневът и нетърпението нанасят щети на взаимоотношенията, които трудно могат да бъдат поправени по-късно.

Майка ѝ не веднъж я бе съветвала, когато я видеше в такова състояние:

– Когато се чувстваш претоварена, не се съсредоточавай върху това, което предизвиква раздразнение или досада. Отклони погледа си от обстоятелствата. Вместо това насочи погледа си и ума си към единствения, Който е в състояние да ти помогне!

Обикновено тя само се усмихваше на тези думи, но когато се включеше баба ѝ се получаваше пълен синхрон срещу Сара:

– Няма по-сигурно и по-спокойно място от това да пребъдваме в Бог и с Бог, – клатеше глава баба ѝ. – Когато стоя в Неговото присъствие, непреодолимите неща „странно избледняват“. Неговата близост засенчва всичко, което крещи името ми и аз има мир.

– Да, – каза си Сара, – това е животът, който Бог дарява на една отчаяна жена като мен. Колко съм копняла и мечтала за такъв живот.

Може би следващия път, когато ти или аз се окажем пред непреодолими обстоятелства, трябва да се обърнем към Бог.

Решете да се откъснете от този луд свят и насочете сърцето си към Господа.