Трудни дни, всички ги имаме. Някои са по-лоши от други.

Когато Камен стигна до сградата, откри, че силният вятър бе съборил няколко тухли отгоре.

Затова той монтира греда с макара на върха на сградата и вдигна няколко варела пълни с тухли.

Поправи повреденото място, но останаха много тухли.

Той ги наслага в един от варелите и го спусна надолу.

За съжаление, варелът бе станал много по-тежък от него и преди да разбера какво се случва, варелът започна да пада, издърпвайки го нагоре.

– Ще се задържа, тъй като съм далече от земята, – реши Камен.

Но не успя.

По средата срещна варела с тухлите, който бързо се спускаше. Получи силен удар по рамото.

Изкачи се на върха, удари главата си в гредата. Пръстите му се защипаха и заклещиха в макарата.

Когато бъчвата удари силно земята, дъното ѝ се спука, а тухлите се разсипаха.

Камен стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

По средата на пътя срещна варела, който се издигаше бързо, и получих тежки наранявания на пищялите си.

Когато Камен удари земята, се приземи върху купчината разсипани тухли. Получи няколко болезнени порязвания и дълбоки синини.

Шокиран той пусна въжето.

Варелът се стовари бързо върху него и му нанесе удар по главата.

Откараха го в болницата.

В някои дни се чудим защо изобщо сме изпълзели изпод завивките сутринта и дали вечерта ще се върнем в леглото си.

Повечето от нас не изпитват трудности да се справят с няколко проблема през деня, но когато започнат да се изсипват като градушка, без облекчение и причина, ставаме нервни.

В повечето случаи започваме да мърморим.

Има хора, които ни обичат и наистина искат да помогнат, но колкото и да искат, трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Но Бог и в най-трудните ситуации ни придружава.

Стефан бе единственият, който оцеля след корабокрушението. Дни наред плаваше, като се държеше за парче дърво.

Когато бе изгубил всякаква надежда, на хоризонта се появи лодка.

Скоро тя се приближи и някой извика като хвърли въже:

– Пусни дървото и се хвани за въжето.

Стефан започнаха да го терзаят съмнения:

– Това парче дърво ми е помогнало много да преживея през последните няколко дни в морето. То бе с мен, когато имах нужда. Разчитах изключително на него, за да оцелея, … а сега да го пусна и да се хвана за въжето. О, не, това е твърде рисковано за мен.

Стефан се обърна към лодката и започна отчаяно да вика:

– Не мога, ще се държа за дървото.

От лодката много трудно уговориха корабокрушенеца да се хване все пак за въжето.

Независимо дали го осъзнаваме, но ние действам така постоянно в духовния си живот.

Исус ни кани да Го последваме и да започнем да живеем по нов начин. Да изоставим нещата, на които досега сме се доверявали и да уповаваме на Него.

Това „пускане“ на нашия начин на живот понякога може да ни се стори като умиране, като че ли губим живота си такъв, какъвто го познаваме. Изглежда доста страшно.

За разлика от оцелелия корабокрушенец, решението ни да се отпуснем и да се доверим няма да е еднократно.

Дори след като решим да се доверим на Исус и да Го последваме, понякога ще се окаже, че се придържаме към части от стария си начин на живот. Ще се уловим, че се връщаме към познатите източници на сигурност.

И всеки път ще трябва да вземаме решение, отново и отново, да се освободим и да поемем живота, който Исус предлага.

Всичко бе потънало в мъгла. От нея нищо не се виждаше.

Стресиран Стоян се помоли:

– Господи, нищо не виждам пред себе си. Мога да се блъсна в нещо без да го забележа. Моля Те, изпрати ми нещо, което да следвам.

Изведнъж огромен камион излезе от страничния път и продължи по шосето напред. Задните му врати бяха обхванати от въже обвито в червена светлина.

Пронизвайки мъглата, ярките светлини сякаш викаха:

– Следвай ме!

По-нататък по пътя Стоян фиксира очите си върху тези насочващи светлини и пътуваше безопасно.

Светлината е от съществено значение за оцеляване в тъмнината.

Именно мракът ни заслепява за Бога. Той ни предпазва от всичко, което Господ има за нас.

Грехът, егоизмът и дори обвиняващият гняв към Бог причиняват тъмнина, която само светлината на Исус може да разпръсне.

Христос обяви Себе Си за светлина и ни кани да Го следваме по житейски път, в който тъмнината не може да нахлуе.

Господ знае колко труден е животът, затова Той ни посреща там, където сме и ни призовава: „Следвай Ме!“

Нека насочим очите си към светлината, която Исус дава. Той знае пътя през мрака.

Небето бе потъмняло. Големи вълни връхлитаха малкия кораб. Почти нищо не се виждаше.

Повечето хора бяха много уплашени. Те със страх наблюдаваха светкавиците, които раздираха небето. Но други гледаха към капитана. Той бе спокоен и решителен.

– Вие седнете там, – заповяда капитана, а вие опънете въжетата ….

Всички му се подчиниха и направиха това, което той искаше, защото бяха убедени в едно:

– Капитанът знае най-добре.

Така корабът не се разпадна и людете издържаха на бурния вятър.

Такива хали изпитваха доверието в капитана.

А сега отговорете без да бързате много:

– Питали ли сте се често: „Бог знае ли какво прави? Защо допусна тази или онази буря?“

Понякога условията се влошават. Инструкциите на Капитана изглеждат объркани, но ние трябва да отговорим така:

– Господи, Ти знаеш, кое е най-доброто. За това ще ти се подчиня и ще направя това, което казваш. Знам, че не си безразличен към това, което се случва с мен. За това ще ти се доверя.

Една неделя четирима млади мъже решиха да се катерят по стръмните скали, които си бяха избрали още преди две седмици.

По средата на изкачването Данчо се подхлъзна от скалата, започна да пада надолу и се приземи с трясък на перваза.

Другите трима се притесниха за него.

Самуил му извика:

– Данчо, добре ли си?
– Жив съм, …… но май си счупих и двете ръце!

– Ще ти хвърлим въже и ще те издърпаме нагоре. Просто лежи мирно, – каза Никола.

– Добре, – отговори Данчо.

След няколко минути тримата пуснаха въжето. Те работеха трескаво, за да изтеглят ранения си другар на безопасно място.

Когато го изкачиха на около три четвърти от пътя, изведнъж си спомниха, че той каза, че е счупил и двете си ръце.

– Данчо, – извика напрегнато Мирон, – Нали каза, че си счупил двете си ръце? Как, за Бога, се държиш?

– С зъъъъъъби, – отговори Данчо.

Не, другите хора не могат да помогнат в много трудни дни. Те може да са добри спътници, но със сигурност не могат да спрат болката.

Да се ​​държиш за ръце и да пееш по време на земетресение е малка утеха.

Какъв е отговорът? Как можем да се справим с трудните дни, когато врагът работи изключително добре, за да ни убеди, че Бог не го е грижа за нас?

Не падайте духом. Не се отказвайте каквото и да става. Упорствайте.

Бъдете силни, издръжливи, решени да преодолеете препятствието.
Стойте и съзнателно предайте всичко на Господа.

Позволете пълното въздействие на благодатта да тече през вашите мисли, вашите нагласи, вашите отговори, вашите думи.

Отворете портите и оставете тези добри неща да се разхождат свободно през вашия най-труден ден.