Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Войната бе безжалостна и опустошителна. Тя бе отнела много животи, но на Хари се случи така, че попадна в плен. Въпреки всичко положението му бе безнадеждно.

Всеки ден той бе свидетел на изстъпления в лагера и смъртта на свои другари. Майката на Хари бе повярвала в Бога още от малка и го бе научила да се моли.

В тези тежки за пленника дни той започна да се молеше усърдно:

– Господи, ако ме измъкнеш оттук и се прибера здрав и читав у дома, ще ти служа до края на живота си тук на земята.

Бог чу молитвата му и по чуден начин го върна у дома.

Но върнал се отново в къщи, „добрите “ приятели започнаха да го примамват със съблазнителни предложения. Те непрекъснато го канеха:

– Ела да изпием по една.

– Какво ще кажеш да поиграем на кегли?!

– Днес ще изпробвам новата си кола, ще ходя на вилата, там ще има и момичета, ела с мен.

Тези съблазнителни думи добиха по-голяма сила от повика на Спасителя и Хари забрави обещанието си към Него.

Така той заживя собствения си живот. Постепенно „благите думи“ му станаха противни и той се отрече от Бога.

Дали е имал друг шанс да се покае? Това не знам, но жалко за него.

Много хора са викали, когато са били в беда и Бог верен на Словото Си им е помагал. Но какво става с дадените обещания по-нататък, всеки човек определя сам за себе си.

А ти верен ли си на обещанията си?

Какво се прави, когато навън е горещо? Мнозина търсят прохлада и сенките в парка, но Славен и Тенко бяха събрали глави над Божието Слово и разсъждаваха върху един доста интересен пасаж от Него.

– В Евангелието на Матей Исус каза на своя ученик Петър: „Ще ти дам ключовете на Небесното царство и каквото и да вържеш на земята, ще бъдат вързани на небето и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето”, – прочете стихът Славен.

– Няколко глави по-късно в Мат. 18:18 Той каза много сходни думи на другите си ученици, – отбеляза Тенко.

– И как си ги обясняваш? – попита Славен.

– Повечето хора приемат, че имат нещо общо с духовната война и връзването на дявола, но в контекст става дума авторитета на ученика, – каза Тенко, – тук дяволът изобщо не е замесен.

– Обясни по-точно ако можеш, защото и аз съм чувал подобни твърдения, но честно казано малко съм се съмнявал в тях, – сподели Славен.

– В действителност, връзването и развързването са известни технически правни изрази в древния еврейски свят, – започна да обяснява Тенко.

– О, звучи ми доста интересно! – прекъсна го възторжено Славен.

– „Да се върже“, – продължи обясненията си Тенко, – означава да се ограничи в юридически смисъл, т.е. „да се забрани нещо“. Обратно „да се развърже“ според правните закони се подразбира, че лицето е освободено, „позволява му се да прави нещо“.

– До сега не съм възприемал този стих така, – призна си Славен.

– Ето ти и един пример от еврейския историк Йосиф Флавий. Той пише, че при царица Александра от Ерусалим, фарисеите станали администратори на всички обществени дела. Те били упълномощени да прогонват или да приемат тези, от които са доволни, както и „да развързват и връзват”, но не демоните или сатана.

– Ясно, – Славен бе вече разбрал какво искаше да каже приятелят му, за това подкрепи идеята на Тенко – когато Исус използва тази терминология в Евангелията, той не говори за молитва или за духовна война.

– Контекстът е легален и термините трябва да се тълкуват в еврейския контекст от първи век, – уточни Славен. – Подобно на фарисеите на учениците беше дадено право да приемат закони, правила и норми, да позволяват и забраняват нещата в собствената си общност.

– Сега разбирам, че развиването на способността да се разбират Писанията в техния еврейски контекст ще направи изучаването на Божието Слово по-богато! – радостно плесна с ръце Тенко.

Вечерта отнесе уморените по домовете им. За тях денят бе тежък и обременен. Но това не се отнася за децата. Те са неуморни особено, когато разгадават и откриват нещо ново.

Веско макар и малък, бе голям любознайко и досаждаше на околните с многобройните си въпроси. Единствено дядо му Веселин бе търпелив да го изслуша и да отговори на питанията му.

Старецът едва бе се прибрал, когато внука му го връхлетя като торнадо ……

– Дядо, нали сме Божи деца?

– Да, разбира се! – усмихна се топло дядо Веселин.

– И щом сме такива, – разсъждаваше на глас Веско, – трябва да бъдем водени от Божия Дух, но ….

И малчуганът се сконфузи.

– Искаш да кажеш, че това не винаги става? – опита се да му помогне старецът.

– Защо е така? – последва директен въпрос.

– Думата „водени“ на гръцки е ago. От нея произхожда думата agonidzo, т.е. „агония“.

– Какво значение има това? – прекъсна обясненията на дядо си малкият любопитко.

– Това ни показва, че понякога, когато ни води Светия Дух, това може да се окаже мъчително и доста болезнено, – уточни старецът.

– Защо? – естествено „цъфна“ нов въпрос.

– Защото нашият ум не разбира това, което Духът ни кара да правим, а плътта не иска да се подчинява и не желае да бъде послушна.

– Тогава какво да я правим с тая плът? – застана войнствено Веско, готов дори да я смачка, щом му пречи.

– Ако искаме да бъдем водени от Божия Дух, – продължи да изяснява повдигнатия въпрос дядо Веселин, – ние трябва да спечелим войната с нашата плътта и ум.

– Излиза, че за да ни води Светия Дух, трябва да премахна ума и тялото си?! – Веско ококори неразбиращо очи.

– Просто трябва да преодолеем тази малка агония, за да се движим според свръхестественото водителство и да се научим да следваме Лидера.

– Аха, – закани се сериозно Веско, – ще им кажа на тази плът и на този ум, кой трябва да ги води!

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.