Повечето от местните бяха дошли да разчистят железния купол, който ги предпазваше от вражески ракети.

Самият купол бе мобилна система за въздушна отбрана, предназначена да прихваща и унищожава ракетите с малък обсег на действие и артилерийски парчета от снаряди, изстреляни в цивилните райони.

По време на една от операциите ракетата бе изстреляна от ивицата Газа към Израел и щеше да удари Kirya Tower  – небостъргач в Тел Авив заедно с комплекса Azrieli Center, където в приземния етаж се намираха правителствените учреждения , а можеше да попадне и върху централната железопътна гара.

Първият прехващач на кулата бе застрелян и пропусна ракетата, със втория за беда се случи същото. Това беше нещо много необичайно.

Оставаха само четири секунди и ракетата щеше да удари населената зона, унищожавайки много невинни жертви.

Командващият Армията за Отбрана на Израел забеляза и изненадано възкликна:

– Видяхте ли механизмът на кулата, който изчислява скоростта на вятъра? Той отчете силен вятър, който идва от изток…. и изпрати ракетата в морето!

Всички бяха много изненадани.

– Има Бог, – извика командващият. – С очите си видях това чудо. Само Божията ръка може да отклони и изпрати ракетата в морето.

Така и е писано: Това е „земя, за която Господ твоят Бог се грижи. Очите на Господа твоя Бог са винаги върху нея, от началото на годината и до края на годината“.

Ясно и студено утро. Стотици зрители бяха накацали по хълма, за да наблюдават състезанието. Много от тях бяха цели семейства, пропътували хиляди километри за подкрепят някой от децата си.

Лицата им бяха напрегнати. Очите им следяха само играчът, който ги интересуваше. Те крещяха и викаха, скъпоценните за тях имена.

Това бе изтощително съревнование, поради неравния и труден терен. При всяко бягане имаше по стотина конкуренти.

Наближаваше финала за момичетата до 10 годишна възраст, оставаха още около 500 метра.

Изведнъж 40 годишна майка облечена в костюм и лачени обувки, затича от страни на пътеката. Тя не виждаше другите бегачи, а само своята дъщеря. Жената тичаше неловко, косите ѝ се разпиляха, но тя не им обърна внимание. Трябваше да насърчи детето си. Започна да вика:

– Давай, Дидка, тичай!

Момичето нямаше никакви шансове за победа, а майка ѝ крещеше, разкъсвайки сърцето си от напрежение:

– Не спирай, давай! Победи, мила моя!

Момичето губеше сили. Получи спазми в мускулите си. Не ѝ стигаше дъх. Залиташе. Беше много уморена. Всеки момент можеше да се строполи.

Но когато чу гласът на майка си, момичето изведнъж се промени. Изправи се. Уравновеси стойката си, започна да тича в ритъм и пресече финала.

Майка ѝ я пресрещна със широко отворени ръце. Двете се прегърнаха и паднаха на тревата. След това викаха и се смяха. Това бе прекрасно време за двете.

Ние всички се уморяваме в състезанието на живота. Пред нас се изпречват предизвикателства и препятствия, но Бог ни вижда в нашата слабост и когато сме обезсърчени, за това ни съчувства.

Може да си мислите, че сте сами, но знайте, Той работи заедно с нас. Дава ни сила и насърчение, които получаваме, когато слушаме глас Му.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Народът се тълпеше. По-любопитните се блъскаха, за да разберат какво става.

– Защо са се събрали толкова на едно място?

– Сигурно има нещо интересно …

– Някакъв там говори.

– За какво приказва?

– Кой го знае ….

Бяха дошли двама души единият , от които прогласяваше Благата вест и убеждаваше хората, че е наближило Небесното царство и трябва да се покаят.

Напред имаше недоволни. Те хвърляха развалени яйца по говорещия, но за беда улучиха Стефан, който бе до него.

Когато зловонието от развалените яйца покри потърпевшия, той започна да ругае и да скърца със зъби срещу тълпата.

Развеселени „стрелците“ станаха по-точни и започнаха да улучват и самия говорител, но той не се ядоса, а затанцува и започна да хвали Бога.

Стефан го изгледа изненадано и промърмори:

– Странно! … Нищо не разбирам!? Когато ме поразиха с яйцата, аз започнах да ги хокам и смъмрям, а ти започна да хвалиш Бога.

Румен, който вече бе привършил, се засмя:

– Твоето сърце е изпълнено с недоволство, обиди и нападки, и това излезе от устата ти. А моето е изпълнено с песни, благодарност, уважение и благоговение спрямо Бога, за това затанцувах и Го славословех.

Вложете в сърцето си Словото, та по време на криза или изпитания с думите си да не съгрешите пред Господа.

Нека Бог очисти сърцата ни и изгори плявата в тях.

„Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

В офиса настана суматоха. Сътрудниците на фирмата тичаха насам натам като обезумели. Силно безпокойство и страх бе обхванало всички. Паниката царуваше мощно и целенасочено.

– Бъгнаха компютрите.

– Всичко замря.

– Не мога да възстановя системата.

– Всички файлове, цялата информация отиде на кино.

Това беше, неподлежаща на съмнение, вирусна компютърна атака. Беше настъпила всеобща безизходица. Компютрите полудяха и започнаха да работят така, както никой не ги е програмирал, след което замряха. Настъпи пълна тишина.

– За да се възстанови работата на компютрите, трябва да подменя напълно софтуера, – каза след дълбока въздишка администраторът, който контролираше състоянието на тези доскоро послушни машини.

– Този вирус, – засмя се напук на всичко Валери, – ми прилича на греха, който е отровил света. Бог е създал първите хора съвършени и безгрешни. Те нямаха нужда от нищо , но притежаваха здрава връзка с Бога.

– Да, но и те възстановиха против Твореца си – опонира веднага Росица – и резултата не закъсня. Греха проникна в света и го порази смъртоносно. Връзката с Бога бе разрушена. Сърцата на хората станаха слаби и покварени.

– Вирусът на греха бе поразен от Христос, както и новият софтуер ще премахне пакостите на компютърната зараза, – намеси се Радко. – Хубавото е, че влизайки в живота ни, Исус го изменя отвътре и „вирусът“ няма власт над нас.

– Един ден Бог завинаги ще ни освободи от вируса на греха и ще обнови цялото творение, – заключи Валери.