1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Даниела и Славена бяха излезли на разходка по плажната ивица. Нямаше високи вълни. Едва подухваше тих ветрец.

Даниела обърна очи към яхтеното пристанище. Заслони очите си и каза:

– Не би ли искала поне веднъж да видиш истински юбилей, – попита тя Славена.

Под юбилей Даниела не разбираше някакво тържество, а океански феномен от биологично естество, което бе характерно за това място – Mobile Bay Jubilee.

– Да, – усмихна се Славена. – Доста съм слушала за това, а ти от къде се сети за него?

– Когато сме тук, макар и за малко, се сещам за юбилеите.

В Болдуин е достатъчно само да кажеш думата „юбилей“ и няколко часа можеш да слушаш истории за този феномен.

– Знаеш ли, че истински юбилей се случва два до три пъти в годината? – попита Славена.

– Чувала съм да разказват, – каза съвсем сериозно Даниела, – че когато настъпи, огромен брой риби камбала, скариди и раци се струпват на едно тясно парче до плажа на източния бряг. и всеки път това място е различно.

– Да, – каза замислено Славена, – на пясъчна ивица от 20 километра, това явление се случва редовно.

– Лошото е, че юбилея започва без предупреждение, – поклати глава Даниела.- Някои твърдят, че това ставало между три и пет часа сутринта.

– А знаеш ли причината за появата на юбилея? – попита Славена. – Не вярвам, да се явява просто така.

– Тези, които са наблюдавали феномена твърдят, – започна да обяснява Даниела, – че юбилеите се дължат на разслоение на океанската вода, при което по-тежката, по-солена вода се залива от лек слой от по-сладка вода, който идва от реките северно от залива. Това издига на повърхността бедна на кислород вода, която изтласква десетки хиляди ракообразни  и дънни риби към брега.

– Знам, че водните същества по време на юбилея са зашеметени и не плуват, – засмя се Славена. – Лежат кротко, струпани нагъсто в най-плитките води, докато отлива отмине и юбилея не приключи. Тогава те „се събуждат“ и бързо отплуват на дълбоко.

– Иска ми се да попадна в този отрязък от време час-час и половина, при който скаридите, раците и камбалата могат лесно да бъдат уловени. Но за целта трябва да се уцели точното време, а това за съжаление никой не знае кога е, – малко тъга пролича в гласа на Даниела.

– Колко е жалко, че не можеш да си купиш билет за това зрелище, – в същия тон продължи Славена. – Никакви заслуги не могат да ти осигурят присъствие на юбилея.

– Така е, – съгласи се Даниела. – Никакво богатство и слава, нито научно откритие или математическа формула, дори саможертва или правителствено нареждане не биха ти дали дори и малка надежда, че ще можеш да присъстваш на точния ден и час, когато възниква феномена.

– Юбилеите са непредсказуеми и настъпват през нощта – като ехо прозвуча гласа на Славена.

– От заселването на европейски колонисти на Източния бряг се носят легенди и разкази за юбилея. За първи път испански авантюристи откриват това естествено пристанище, познато с необичайното си изобилие от морски дарове. Тогава те го нарекли Залива на Святия Дух.

– Мисля, че това е едно чудесно име за океанските води, които и днес раждат чудеса – засмя се Славена.

Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..

Един стар, ревнив и алчен джентълмен поканил жена си на почивка в планината. Там той я убил. Били само двамата, наоколо нямало никой.

Следователят, който се занимавал със разследването на случая, бил напълно уверен, че съпругът е убил жена си, но не знаел как да го докаже.

Изведнъж му дошла блестяща идея. Той позвънил на касата на гарата, от където били купени билетите за пътуването.

След това убиецът веднага отишъл в затвора.

Какво е научил следователят от касата на гарата?

Време е да се замислите сериозно и да напрегнете малко мозъка си. Ако сте по-внимателни в четенето на загадката, навярно вече имате предположение. Ако ли не, прочетете я още веднъж, но този път по-старателно.

На по-нетърпеливите предлагам отговора:

Престъпникът е купил два билета за планината и само един в обратна посока.

Комедийният театър „Teatreneu“ в Барселона внедрил нова система за заплащане на билетите.
На гърба на седалките в залата били монтирани устройства с вградена програма, които разпознавали изражението на лицето.
Всяка фиксирана усмивка имала стойност 30 евроцента, а максималната стойност на един билет е 24 евро.
След 80-тата усмивка, представлението за зрителя излиза безплатно.
Системата се е харесала на зрителите, а посещението им в театъра се увеличило. Доходите на театъра пораснали.