Семейният съвет се бе събрал отново. Васко пак бе направил изобилно количество поразии. От него бяха вдигнали ръце не само съседите, но и цялата махала.

А за училището да не говорим, от там всеки ден идваха забележки за лошото му поведение не само в час, но и в междучасията.

Бащата на Васко започна спокойно:

– Всеки от нас прави неща, които дразнят, разстройват и депресират околните, но, Васко, това не бива да е постоянното ти поведение, когато си сред хората.

– Какво толкова съм направил? – опита се да се защити Васко. – Дето има беля, все аз съм виновен.

– Какво искаш да кажеш, че когато е станало това не си бил там ли? – попита майка му,

– Не, бях, но и другите правеха така…..

– Не знам какво са правили те и какво ти, – повиши тон бащата, – но поведението ти е крайно неприемливо. Така останалите ще те игнорират и ти ще останеш изолиран от всички.

– А, Пепи и Дечо едва ли биха ме изоставили. На тях им харесват лудориите, които правим.

– Понякога ти и твоите приятели ще искате да отидете някъде, да участвате в някое мероприятие, но ще ви прогонят и няма да ви допуснат…

– Че кой ще ги пита? – засмя се Васко.

– Сега сте деца – каза майка му – и най много да се ступате, но когато възмъжеете, нещата няма да изглеждат толкова просто и елементарно.

– Лошото ти поведение, – смръщи вежди баща му, – води до допълнителни разходи. Всяко нещо, което си строшил, разбил или когато си наранил някое дете, се заплаща от нашия джоб. Не си мисли, че след такива разходи, ще получиш подаръци и джобни. Когато пораснеш, ние вече няма да те надзираваме, но лошото ти поведение може да те доведе до затвора.

– Да оставим настрана наказанията и парите, – каза майка му, – но погледни как те приемат околните. Не са ли гневни и раздразнителни, когато те срещнат някъде? Не само, че няма да те допуснат до себе си, но ако имаш нужда от помощ, много ще се замислят дали изобщо да ти помогнат.

Май всички тези последици нямаше да са добре дошли. Васко се напрегна и започна да разсъждава наум: „Всичката тая агресия, самонадеяност, словесни нападки, увреждането на имуществото, отказа да следвам дадените указания, вдигането на безполезен шум, цапането, настояването околните да действат по определен начин, до какво ме доведе? До хули, обиди и обвинения дори за неща, които не съм направил“.

– Ще се постарая това повече да не се случва, – каза ясно Васко.

Той знаеше, че не му вярват, защото след всяко „геройство“ казваше същото, но сега бе решил наистина да се поправи.

Бащата на 21-годишно момиче от Уганда пребил дъщеря си, защото е станала християнка.

Намуси Байри е приела кръщение и не е криела, че е станала християнка.

Когато се прибрала в къщи, родителите ѝ вече знаели за това.

„Баща ми взе една дървена пръчка и започна да ме бие, когато влязох в къщата. Майка ми също щеше да ме бие. Бях спасен от главата на село. Тогава дошли някои съседи, които били християните, „- разказало момичето.

Родителите на Байри заявили, че те трябвало да да убият отстъпницата.

Свещеникът, който е кръстил девойката е казал, че тя цялата е била в кръв, когато по-късно отишли в дома ѝ.

Преговорите за съдбата на момичето продължили четири часа. В крайна сметка девойката  била взета в дома на главата на месния съвет, а родителите се отрекли от дъщеря си.

Около 85% от жителите на Уганда са християни, ислямът се практикува от 11% от населението. Мюсюлмани живеят предимно в източната част на страната. Конституция на Уганда предвижда свобода на религията, включително правото да променяш религиозните си вярвания.

Бащата повика сина си и двамата седнаха да похапнат от днешния улов. Благой се чувстваше виновен за това, което бе направил. Знаеше, че баща му не разрешава, но въпреки всичко бе ….

Момчето се опита да каже на баща си още преди да седнат да ядат, но баща му не позволи да говорят преди да се нахранят.

Изведнъж долетя ловният сокол на баща му и кацна на рамото му. Благой се зарадва, че вижда птицата. Преди два часа той я бе пуснал да ловува с нея без разрешение от баща си и ….. соколът не се върна при него.

– Не мисли, че си се отървал така леко, – каза баща му – тепърва ще си поговорим. Но аз се гордея с теб, че искаше да поемеш отговорността за неразумното си решение.

Благой внимателно наблюдаваше баща си. Той бе сбъркал. Бе прекрачил забраната дадена му от баща му. Какво ли го очакваше?

– Татко, иска ми се да постъпвам правилно, – подхвана Благой, – но понякога ми се прави, каквото …

Момчето свъси вежди и погледна баща си напрегнато, след това смело продължи:

– Понякога ми се иска да правя каквото си искам. Това означава ли, че съм мекушав и непостоянен, че съм безхарактерен?

– Характерът е твоята същност, – засмя се баща му, – това, което представляваш. Той се определя от решенията, които вземаш и в моменти като този. Когато си сигурен, че никой няма да разбере какво си направил …. или не си направил.

Страхът, че след тази лоша постъпка, баща му ще го накаже лошо и няма повече да му има доверие, се изпари.

– Характерът се изгражда всеки ден, сине и то непрестанно. Плодовете и плевелите на утрешния ден са в семената, които днес засяваш. Твоята власт това, което притежаваш и което ще оставиш след себе си, зависят само от теб. Защото никой не може да превъзмогне слабостите на характера си, ако не реши това сам.

Баща и син дълго се гледаха в очите.

Благой първи наруши мълчанието:

– Разбрах, татко.

– Бях сигурен, че ще ме разбереш. Ти си мой син и аз вярвам, че каквото и да дойде, ти ще се справиш с него.

Милена бе дошла при Силвия, възрастна жена, но все още жизнена и пъргава, за да разреши загадката, която я измъчваше от известно време.

Наскоро при едни разкопки бе открит един странен предмет част, от който се намираше при Силвия. Тя го бе получила от баща си, той от неговия и т.н.

Странното в тази история бе, че животът на всички предци на Силвия, а и самата тя, бяха свързани със земеделието, по-точно с изхранване на хората.

В кризисни моменти тези хора бяха помагали на останалите да преодолеят една или друга криза на глада и то само със садене , поливане и обработване на земята.

Дори и възрастна вече Силвия още работеше в градината си. Там цареше истинско изобилие от зеленчуци, дори не се забелязваше плевел.

Когато Милена обясни за какво е дошла, Силвия се усмихна и и подаде тъмното парче. Младата жена го повъртя в ръцете си и го огледа внимателно.

– Предполагате, че в него има магия? – попита Силвия.

– Така предполагам ….ако не е какво би могло да бъде, – Милена не можеше да откъсне поглед от находката. – Иначе би било абсурдно.

– Аз мисля така, – каза старицата, – в това нещо може да има магия, но може и да няма. Магията е вътре в човека.

– Не ви разбирам, – повдигна очи Милена.

– Ако не правиш нищо и чакаш чудо, нищо няма да се получи, но когато направиш нещо необикновено, то ще бъде необикновено. Според мен така стават тези работи.

Милена се замисли: „Тази възрастна жена имаше право. Какво е една реликва, ако стоиш със скръстени ръце, да …. истинското вълшебство и очарование е в човека“.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.