В помещението на фонда влезе бабичка, прилично и спретнато облечена. Само очите ѝ бяха разплакани.

Пазачът първоначално не искаше да я пусне.

– Тук обещаха да ми дадат приют, – настояваше бабата.

– Тук можете да получите само лекарства и сапун, – отговаряше ѝ пазача.

Бабичката упорстваше.

Ситуацията се разреши, когато този разговор дочу доктор Лекова.

– Да, аз я познавам, тя е дошла на правилното място.

Пазачът повдигна рамене. Неговата работа се състоеше само в това да филтрира хората, грешки не се изключваха в тази дейност.

А доктор Лекова вече звънеше на телефона:

– Нужно ми е да настаня възрастна жена …… Изписали са я от болницата ….

– Изгониха ме като котка, – възмутено възклицаваше бабата и поглежда към пазача и докторката, сякаш и двамата бяха лично виновни за нейното нещастие.

Но доктор Лекова изобщо не реагира, с такива проблеми се сблъсква всеки ден. Тя спокойно продължи телефонни разговор.

– Нейният адвокат е сигурен, че докато е била в болницата са ѝ отнели апартамента. Нека да я настаним…..

Последва адрес и телефон на заведението.

Но бабата остана недоволна:

– Не, там няма да отида. Не искам!

Доктор Лекова трябваше да прибегне до хитрост:

– Мила, не става въпрос за вас, вие не сте единствената с такъв проблем при нас ….

И бабата вярва. Какво друго ѝ остава?

Адвокат донася в съда документи, за преразглеждане на делото.

Съдията сърдито пита:

– На какво основание?

– Ваша чест, у клиентът ми се намериха пари, за които аз и не подозирах.

През 1965 г. 90-годишната французойката Жана Калмън продал апартамента си на 47-годишният адвокат на принципа на обратната ипотека – купувачът е длъжен да изплаща месечната вноска до смъртта на собственика на имота, а сумата за плащане е била определена от изчисляването на пълното погасяване на цената на апартамента.

В резултат на това Калмън получавала пари от адвоката повече от 30 години и го надживяла. Освен това 2 години продължила да ѝ плаща вдовицата на адвоката.

Умирайки на 122 години Калмън установила официално потвърден рекорд за дълголетие.

Жана Калмън пушела до самата си смърт, а тайната на дълголетието си обяснила  със специалната си диета: почти всеки ден тя употребявала зехтин, портвайн и шоколад.

Съдили веднъж един поп за някакво престъпление. Защитавал го Фьодор Плевако известен адвокат.

Попитали Плевако:

– Добра ли е вашата защитна реч?

– Тя се състои само от едно изречение, – отговорил адвоката.

След обвинителния акт на прокурора, който искал полагащото се наказание, дошъл редът на защитата.

Плевако станал и казал:

– Господа, нека си спомним колко грехове ни е простил отеца, така че сега не е ли наш ред и ние да му простим и да го освободим само за един грях?!

Реакцията била очаквана. Попа бил оправдан.

Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.