Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.

Мито бе професионален джебчия. Наумеше ли си нещо, веднага го получаваше.

Един ден видя как солиден господин купува красив диамант. Мито бе влюбен в този диаманта. Дълго време обикаляше бижутерийния магазин и кроеше планове как да го отмъкне.

Но днес му се предостави прекрасна възможност и той последва новия собственик на диаманта.

Мъжът си купи билет за влака и Мито тръгна след него. През цялото време го следеше и не отделяше очи от господина.

Когато мъжът отиде до тоалетната джебчията претършува целия му багаж, но нищо не намери. А когато собственикът на диаманта заспа, Мито го претърси, но всичко бе напразно.

Влакът пристигна на гара, до която господина си бе купил билет.

Обезверен от неуспеха си Мито се приближа към мъжа, който дебнеше през цялото време и с лице изразяващо пълна катастрофа му каза:

– Господине, аз съм професионален крадец. Опитах всичко, но без успех. Няма да ви притеснявам повече, само ми отговорете на един въпрос.

Мъжът само се усмихна, а Мето продължи отчаяно:

– Къде скрихте диаманта?

– Видях, че ме следиш след като купих диаманта, – повдигна вежди мъжът. – Когато се качих във влака, разбрах, че ще се опиташ да ми го вземеш. Чудех се къде да го скрия, за да не го намериш ….

Мето бе ококорил очи, готов да чуе за скривалището на господина.

– Накрая го сложих в джоба ти ….

Диамантът, който търсите е много близо до вас. Достатъчно е само да го поискате. Не се бавете, приемете Го, Той е ваш.

Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.

Водата бе чиста и прозрачна. По пясъчното дъно на езерото ясно се виждаха неговите обитатели.

Водните лилии правеха впечатление със заострените си листа като саби.

На брега погледа на Венелин бе привлечен от синеоки незабравки.

Върбите бяха склонили глава над прекрасното езеро, в което се усмихваше небосвода.

Вятърът леко полъхваше между клоните на дърветата.

– Това планинско езеро е като щастлива детска душа, – каза си Венелин. – Изпълнено е с живот.

След няколко години Венелин пак дойде при планинското езеро.

Той бе ужасен от вида му.

Навсякъде цареше жабуняк. Водата бе мътна. От него се носеше неприятна миризма на гнилоч.

Чуваше се досадното крякане на жабите. Когато Венелин приближи по-близо до езерото те уплашено наскачаха в зеленикавата вода.

– Къде се нежните лилии? – въздъхна тежко Венелин.

Върбите изглеждаха проскубани и нещастни. Синьото небе не виждаше образа си в езерото.

Всичко бе изчезнало. Тръстика бе заела част от езерото и леко се поклащаше под натиска на сърдития вятър.

Цареше гнилоч, зловоние, грозота ……

Гледайки езерото Венелин се замисли.

– Погледа на всеки младеж е като незабравка, а душата му като красиво планинско езеро, – каза си той. – Цяло нещастие е, когато душите на младите хора по-късно се превръщат в жабуняк, заразен от тресавище.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.