Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

В света всичко е суета и е лишено от всякакъв смисъл за тези, които гледат на него от човешка гледна точка.

Поколение след поколение преминават на фона на непрестанното и монотонно движение в природата. Хората усърдно се трудят, но има ли полза от труда им?

Рано или късно всички умират. Човеците не намират пълно удовлетворение в нищо. Много искат да пътешестват, но окото не се насища от гледки.

Под слънцето няма нищо ново. Колко напразно и скучно е да се живее без смисъл в живота!

Но Бог е създал този свят прекрасен. Той е поставил началото на историята и ще я доведе до края.

Божиите хора живеят в Божията история и в техния живот има смисъл и цел.

Някой смятат, че множеството знания ще ги избави от празнотата в живота им, но придобиването на светска мъдрост и знание само натоварват съществуването на такива. Накрая те достигат до извода, че всичко под слънцето е суета и гонене на вятъра.

Бог ни е създал за Себе Си и ние можем да намерим смисъл само в Него.

Всичко ще премине и проблемите и тъгата, но главното е да не подивеем и да се отчуждим. Да не се удавим в собствените си грижи и тревоги, в предателства, загуби и банкноти.

Ние така бързаме да устроим живота си, сякаш най-малко седем живота ще изживеем.

Притичваме покрай щастието, преследвайки нещо, което не заслужава внимание. Колко жалко. Дори да живеем, както трябва, пак не успяваме.

Небето често ни прави намеци. Отваря ни врата, сваля ни маските, за да ни покаже пътя, искайки да станем по-мъдри и в сърцата си да възпитаме човечност .

А ние тичаме, въртим се в кръг, обикаляйки в някакъв банален график – дом, семейство, работа…..

А къде е любовта? Разходки с прегръдки, а душата ни остава неудовлетворена и празна. Тя иска, както преди да бъде крепена макар и от малка надежда, че е обичана. Душата ни е жива и иска да вярва в това ….

Трябва да спрем да бързаме и тичаме нанякъде, ….. за да забележим около нас искрените лица на хората …

Всичко ще премине … Слънцето ще продължава да свети и грее, но най-важното е, че сме станали по-мъдри …

Силфи е уникално растение, което е било използвано като контрацептив в древна Гърция и древен Рим. Доставките от него за Рим идвали от Северна Африка – Киренайка.

Растението се използвало срещу ухапване от змия, кашлица и дори спонтанен аборт.

Силфи е било изобразено на киренайкските монети. То е било единствения данък, който жителите на Киренайка изплащали на римляните.

Смята се, че символът на „сърцето“ е произлязъл именно от силфи.

Хората толкова активно събирали силфи и пасли с него добитъка си, че напълно го унищожили и растението изчезнало от Киренайка.

На всички е известно, независимо дали от приключенски или военни филми, как маневрира подводница на дълбочина. Тя има специални цистерни, които могат да се запълнят с морска вода или да се изпълнят със сгъстен въздух. Когато в тях има повече вода, подводницата потъва надолу, а ако повече е въздухът тя изплува.

Приблизително така става и при рибите. Само че цистерната при тях е еластична, променя обема си. Ролята на цистерната се изпълнява плавателният мехур, който се намира в коремната кухина.

Обикновено рибата е около 5% по тежка от водата. Ако тя не прилага усилия, ще падне на дъното. Плавателния мехур уравновесява теглото на рибата с това на водата, което позволява на рибата да стои неподвижно, нито да изплува, нито да потъне. А за да се измени малко дълбочината, достатъчно е рибата леко да задвижи перките си.

Физиолозите са установили, че плавателният мехур поддържа малка скорост при плуване, като икономисва на рибата до 60 % от усилията ѝ, а при по-бързо движение повече от 5%.

Хората с повърхностно дишане имат специфично тегло като това на водата. Ако човек поеме по-дълбоко въздух, той става по-лек от водата. Така че не е толкова лесно да потънем.