Един старец живеел на планината в една пещера с петте си ученика. Наближавал празник. Те седнали да похапнат, но имали малко сух хляб и няколко плода.

– Ако ние сме смирени и истинни чада на Бога, – казал старецът, – то нека всеки от вас се помоли за храна, която иска да вкуси на празника.

Учениците смятали, че те са недостойни за тази благодат и накарали старецът да се помоли за всички и той се съгласил със радост.

Когато молитвата му свършила, в пещерата се появил непознат мъж.

– Идвам от далече, – казал той. – Родил съм се в пустинята.

Мъжът донесъл храна, за която братята никога не били чували. Имало грозде, нарове, смокини, орехи и неща, които по това време няма от къде да се вземат, медна пита, стомна с прясно мляко, както и 10 пресни хляба.

– Това ви изпраща един знатен и богат човек, – казал мъжът и си тръгнал.

Братята били смаяни от подаръците и си казали:

– Това наистина е изпратено от Бога.

Тази седмица Върховният съд на Италия е постановил, че кражбата на храна не е незаконна, ако сте гладували и сте извършили престъпление, за да оцелеете.

Съдът стигнал до това решение след инцидент случил се през 2011 г., когато един бездомен човек на име Роман Остряков, платил за хляба в супермаркета, но откраднал малко количество сирене и колбаси.

През 2013 г. той е осъден на лишаване от свобода до шест месеца и глоба.

„Състояние на ответника и обстоятелствата, при които той е откраднал храната, доказват, че той е извършил престъплението, защото е бил гладен“ – се казва в изявление на представител на съда.

Решението било възприето нееднозначно.

Един италиански журналист написал, че решението показва, че „правото на оцеляване надделява над правото на собственост“.

Други хора твърдят, че това насърчава бездомните да крадат.

Просяк отишъл при един богат скъперник да иска хляб.

Богаташът го попитал:

– Колко души живеят заедно с теб?

– Трима сина и съпругата ми, – отговорил просякът.

Когато чул това, богаташът поклатил глава и се замислил. Просякът приел това за добър знак.

„Навярно се е смилил над мен – помислил си просякът – и ще ми даде нещо за ядене“.

След няколко минути богаташът вдигнал глава и казал:

– Чудех се какво могат да направят четири човека за един ден? Не, човек, който разполага с такова количество работни ръце не може да бъде беден.

Мобилният телефон на баба Стана запя. Без да погледне номера, възрастната жена натисна бутона и чу съвсем непознат мъжки глас:

– Вашият внук е претърпял катастрофа….

– Какво се е случило? – баба Стана се напрегна.

– Той е виновен за сблъсъка, разбита е скъпа кола, има и жертви, – започна да обяснява непознатият. – Трябва да платите, за да не влезе внукът ви в затвора.

– Колко?

– Две хиляди. Пригответе пари. Идваме веднага.

– Толкова пари нямам в къщи, – каза Стана.

– Ще дойдем и ще ви закараме до банката, за да изтеглите необходимата сума.

След като приключиха разговора, двамата мъже се засмяха и плеснаха дланите си.

– Тази май се хвана на въдицата. Давай да я караме в банката, – каза Киро.

След известно време една кола спря пред къщата на баба Стана. Възрастната жена ги видя и забърза към колата.

След двадесет минути бяха в банката.

– Забравих пин кода на картата си, – каза смутено баба Стана. – Да отидем до вилата, там в една тетрадка съм го записала.

От вилата, която се намираше на 35 километра от града взе торба пълна с картофи и друга с лук.

– Това сложете в багажника и да вървим, – каза тя на учудените мъже.

– Към банката нали? – захили се единият.

– Не, в къщи, – каза баба Стана. – С картофите няма да ходя в банката, а по пътя да спрем някъде да взема хляб и мляко.

Мъжете се спогледаха. Киро вдигна рамене. Двамата безмълвно се съгласиха. Нали после щеше да им даде парите.

Когато пристигнаха отново пред къщата на баба Стана, там чакаха трима полицаи, които арестуваха измамниците.

– Благодаря, че ме повозихте, момчета, – усмихна им се възрастната жена. – Успях да си платя за апартамента в банката и си взех зеленчуци от вилата.

Двамата арестувани мъже я изгледаха изненадано, ако имаха възможност, щяха да я разкъсат на парчета.
– А, щях да забравя да ви кажа, – погледна ги съчувствено баба Стана, – аз нямам внук.

На тези двамата друг път едва ли ще им дойде на ум да лъжат и заблуждават хората вече.

В един манастир, въпреки че бил много тежък трудът на монасите, им било заплащано малко. Там хората се наричали братя и живеели като едно голямо семейство. Много от монасите се трудели повече, но парите раздавали на бедните.

Само един от монасите не постъпвал така. Никой никъде не го е видял да дава милостиня на бедните. Наричали го Алчният.

Минали години и всичко си вървяло, както обикновено.

– Ето го скъперникът, – казвали  за него монасите и отвръщали глави с недоволство.

Но дошло време монахът, който наричат Алчният, да напусне този живот и той умрял.

Когато в околността селяните узнали, че този монах е починал, започнали да идват в манастира, за да се простят с починалия. Те плачели за него и съжалявали за смъртта му.

Монаси били много изненадани.

– Какво добро ви е направил този човек? Защо плачете толкова за него? – попитали те хората.

Един селянин казал:

– Той ме спаси.

Друг добавил:

– И мен.

Селяните се трудели от сутрин до вечер, за да нахрани децата си. Трудно се орала земята без вол. Ако във всяко семейството имало поне по един вол, децата нямали да останат без хляб.

Монахът, който наричали Алчен, спестил пари и купил на най-бедните хора волове.

Когато човек не знае добре нещата, не бива да си прави прибързани изводи. И Христос е казал: „Не съдете“.