Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

Зимата бе тежка и много студена. Елена бе млада учителка, която скоро бе завършила учителският университет в близкия град. Това бе първата и зима след завършване на образованието ѝ

Тя много се стараеше. Та нали всяко начало е важно. От него зависеше, как ще бъдеш посрещнат от учениците и колегите си.

Докато Елена се подготвяше за работа в този мразовит сезон, звънна телефона. Директорката на училището ѝ съобщи:

– Училищата в нашия район се затварят поради лошите зимни условия.

Елена се зарадва:

– Хубаво е, че ученици и учители няма да пътуват по заледените пътища. Няма да замръзват и изстиват. Ще има по-малко болни.

Днес Елена нямаше да преподава на учениците уроците, за които се бе толкова старателно подготвяла. Изведнъж тя си спомни следният стих от Псалмите: „В твоите ръце са времената ми“.

И тя започна по много по-различен начин да гледа на днешния ден.

– Как най-ползотворно, мога да употребя ден си? – запита се Елена.

Можеше нещо да запише в дневника си, да прочете хубава книга, да се помоли, да свърши някои неща в къщи, които бе отложила за по-късно…..

Елена погледна снега навън и се зарадва на красотата, която се разкриваше пред очите ѝ. Това бе Божий неочакван дар.

Притесненията ѝ постепенно се стопиха и тя с радост се наслаждаваше на подарените ѝ моменти по време на неочаквана почивка.

Този ден за Елена не мина по обичайния начин. Тя следваше Божието водителство и оползотвори  времето си по най-добрия начин.

Времената ни са в Божиите ръце дори, когато животът ни изненадва.

На 16 декември 1997 г. по японската телевизия показали 38-та серия на анимационния сериал „Покемон“, в който имало кадри с особено интензивни и ярки атаки на Пикачу, редуващи се с червени и сини проблясвания на светлина.

При много деца това предизвикало болезнена реакция, която приличала на епилептичен припадък. Общо 700 деца постъпили в болница.

За наличие на неразположение, са заявили много повече деца. Лекарите смятат, че тези симптоми са предизвикани не от самото предаване, а от масовата истерия около него.

Дори сред децата постъпили  в болница се намерили такива, които се престорили на болни, за да не ходят на училище.

Денят беше горещ и добавяше още по-голямо напрежение в неделния следобед. Страхил не бе на себе си. Колата му навлизаше в едно малко градче, а облаци от пушек излизаха през скъсания маркуч.

Той нямаше никакво време за губене. Пътуваше към големия град, където го очакваше новото му работно място. Щеше да бъде главен готвач в един доста реномиран хотел.

Докато паркира, собственикът на паркинга видя какъв беше проблема на колата и му предложи.

– Мога да ви подменя маркуча, но трябва да почакате около 15 минути.

Докато съпругът ѝ поправяше колата, съпругата му попита Страхил:

– Накъде сте тръгнали?

– Отивам в големия град. Там ще бъда назначен за главен готвач в един хотел.

– Хубаво ли е да си готвач? – попита жената

– Всеки, който обича такава работа, позицията главен готвач е страхотна награда за него.

– Дъщеря ни се отказа да учи в колеж, – сподели с тъга жената. – Поиска да завърши кулинарно училище и да стане готвач.

Изведнъж Страхил усети, че у жената настъпи мир.

„Изглежда се е притеснявала за избора на дъщеря си, – помисли си Страхил. – Сега навярно е разбрала, че дъщеря ѝ е постъпила правилно. Вероятно с опитностите си, които споделих с нея, съм и донесъл мир и спокойствие, относно това, че дъщеря ѝ е пожелала да стане готвачка“.

От тогава Страхил бе много внимателен при срещата си с други хора, защото можеше да даде утеха и мир на някой, който се нуждае от помощ.

Докато на неговата нужда бе отговорено,Страхил успя да помогне на една огорчена майка, за която изборът, на дъщеря ѝ бе грешен.

Соробан (算盤)  е уникална японска система за смятане, която е възникнала в Япония през 15-16 в. преди новата ера. Прародителят на японския Соробан е древноримското устройство Абак, използвано за броене през 5 век.

Соробан е дървено сметало с нечетен брой вертикални спици, където всяка е цифра. Често цифрите са 13, но могат да бъдат и повече, което дава възможност да се работи и с много големи числа и дори да се представят няколко числа на едно сметало.

На всяка спица има 5 кокалчета, където четирите, които се намират по-ниско се наричат „земни“ и представляват една единица. А горното, отделено от долните с дървена рамка е „небесна“ и е равна на пет „земни“.

Соробан широко се използва за обучение при смятане в началното училище в съвременна Япония. Някой смятат, че този метод има редица предимства в сравнение с традиционното обучение на хартия и с калкулатор.
Използващите при смятане Соробан, развиват творческо си мислене, тренират бързина на реакциите при изчисляване на големи числа на ум. Тази уникална японска система осигурява хармонично развитие на интелекта на японците като цяло.