Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!

Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.

Изведнъж в селото се изсипаха много брадати и дългокоси мъже. Всички те идваха от пустинята.

Работата на бръснарят Петър се увеличи неимоверно много. Вярно е, че печалбата му растеше, но той постоянно се чувстваше уморен. Нямаше много време за почивка.

Един ден при него дойде възрастен мъж. Лицето му бе обрасло прекалено много, а косата му бе до колене.

Всичко това бе някакво объркано валмо от косми, между които можеха да се различат две пламтящи очи.

Петър го изгледа отчаяно.

– Какво да се прави, – оправда се странника, – от десет години не съм се бръснал и подстригвал.

Петър вдигна рамене и започна обработката. Отне му доста време, докато откри лицето му, а за косата май му трябваше нещо повече от ножица, но се справи.

След бръсненето и подстригването имаше леки порязвания на брадата, едната буза и малка драскотина на главата.

– Ей, приятел, – засмя се най-после Петър, – идвал ли си преди при мен?

– Не съм, – уверено каза мъжът. – Ухото ми го отрязаха преди теб разбойниците в пустинята.

Всяка сутрин Ваня целуваше съпруга си и го прегръщаше силно, а в ухото му нашепваше:

– Хубав ден.

Днес тя седеше и допиваше кафето си. Погледа ѝ следеше изморения ѝ съпруг Генади, който излизаше през вратата.

– Той е толкова трудолюбив, – каза си Ваня. – Колко много време му отнема, за да управлява собствения си бизнес и въпреки това, полага огромни усилия да ми помогне с децата, когато си е в къщи. Много ми се иска да поема част от неговата тежест, но не мога.

Погрижи се за децата, но установи, че мислите ѝ са устремени към Генади.

– Би било хубаво да му изпратя съобщение и да му кажа, колко много го обичам и ценя това, което прави за мен и децата, – каза си Ваня.

Изведнъж тя долови тих глас:

– Съпругът ти е основното призвание в служенето ти.

И Ваня разбра. От всички неща, които обичаше в живота си, Генади бе най-важен за нея. Тя трябваше да обича, уважава и подкрепя съпруга си.

Всичко бе прекратено за миг, когато бебето се разплака. Децата изведнъж завладяха вниманието ѝ.

Няколко часа по-късно, когато Ваня бе приспала малките и бе приседнала да си почине, телефона едва доловимо се обади с мелодичния си звън и замря.

Някой ѝ бе изпратил съобщение.

Ваня припряно започна да натиска бутоните на телефона си.

„Кой ли се е сетил за мен? – помисли си тя. – Или е пак някаква глупава реклама?“

Когато отвори съобщението Ваня потръпна.

Там пишеше:

„Бих искал да знаеш, че теб и децата ви обичам, повече отколкото можеш да си представиш. Оценявам всичко, което правиш за мен. Понякога съм изнервен, но не искам да мислиш, че това има нещо общо с вас или съвместният ни живот. Аз съм най-щастливия човек на земята, защото имам теб и децата. Всяка седмица е изтощителна за мен с изключение на неделята, когато съм с вас. Надявам се денят ви да мине добре. Обичам те!“

Докато четеше тези думи, очите на Ваня се напълниха със сълзи. Сърцето ѝ преливаше от благодарност.

Ваня се опитваше да бъде най-добрата майка, вдъхновителка и приятелка, но тя трябваше да се фокусира върху най-важното си призвание в служенето – нейният брак.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.