Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

В столовата бяха дошли почти всички. Те бяха насядали по масите и обядваха.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Миронов. Възрастен човек, изрядно облечен в черен костюм и бяла риза, с неотклонната тъмносиня вратовръзка на черни райета. Той перфектно знаеше 19 езика.

Преди да седне, кимна на останалите с глава и зае мястото си на масата.

– Днес ще бъде много горещо, – каза Нина Иванова, която същевременно погледна новодошлия и дяволито му се усмихна.

– Да, – усмихна се Миронов, – слънцето пече жестоко, не се шегува. Да му мислят пълничките.

– Не се смятам за пълничка, – махна отегчено с ръка Нина, – но усещам, че ме залива горещина.

Миронов се усмихна и попита учудено:

– Дори тук в столовата?

– Именно, – каза Нина.

– Нима? А от що?

– От вас, – намръщи се Нина.

– От мен? – изненада се старият преводач и все така усмихнат се облегна на стола. – Нина, какво означава това? Нима моите 60 години могат да ви въздействат така?

– О, не си въобразявайте, – бързо го прекъсна Нина. – Вашите 60 години са съвсем безопасни, но вашите езици….

– Какво ми е на езиците? – още недоумяваше Миронов, накъде бие колежката му.

– От съседството на един свободен език, човек може да се изпоти, а вие владеете свободно 19 ….. Ужас! – почти извика Нина.

На масата избухна смях.

След като се нахрани, Миронов стана и се приготви да си тръгне.

– Ще ме извините, Нина Иванова, – пошегува се той, – отивам да заключа поне част от моите 19 езика. Нека вместо мен ви поти слънцето.

А тя като че ли само това чакаше, весело каза:

– Много мило от ваша страна. И да ме поти има защо….

Ах тази Нина знае как да се пошегува, но и как да отговори.

Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……

Неделя. 1 октомври. 20 хиляди души се бяха събрали, за да се отпуснат и да послушат музика на кънтри фестивала в Лас Вегас.

Изведнъж от една от стаите на ходела се откри огън по тълпата.

Хаосът и ужасът сграбчи масата изплашени хора.

Джонатан бе дошъл на фестивала със семейството си, за да отбележи рождения ден на брат си
След първите изстрели Джонатан си каза:

– Пуснали са фойерверки! Колко подходящо за нашия празник.

Изведнъж  той забеляза, че певецът Джейсън Олдън избяга от сцената. Тогава осъзна случващото се и извика потресен:

– Това са изстрели!

Но това не го уплаши и той започна да насочва освен семейството си и другите изплашени хора на безопасно място.

Млада тийнейджърка молеше, плачейки:

– Помогнете на баща ми, той закри с тялото си мама и мен.

На Джордж съвсем не му бе провървяло. Той прикри съпругата си, но падна прострелян на земята. Каква нелепа смърт. Той беше дошъл на фестивала да отпразнува първата годишнина от сватбата  си с Бети.

Тейлър не се двоуми, скочи бързо и докара камиона, с който докарал приятелката си на фестивала. С нейна помощ започнаха да пренася и товарят ранените в камиона, а след това бързо ги откара в болницата.

Каролайн след като чу изстрелите, сложи малката си дъщеря на земята и я покри с тялото си. За щастие и двете оцеляха.

Пожарникарят Стив правеше изкуствено дишане на една жена, когато го простреляха в гърдите и корема. Въпреки раните, той остана и продължаваше да помага на пострадалите

Финансовият съветник Майк, заслони децата си, когато чу изстрелите. Той си каза:

– Те са млади, а аз съм вече на 54. Поживях си, сега е техен ред.

По чуди Майк също остана жив. Когато тълпата се разреди, по тялото му се виждаха отпечатъци от обувки.

Полицаят Ричард, бе целият в кръв, дали негова или чужда, но не спираше да помага на ранените.

Ветеранът от войната в Ирак Крис бе дошъл в Лас Вегас за някаква конференция. Той установи, че изстрелите идват два етажа по-горе от неговата стая и веднага се обади в полицията. Благодарение на него  бе открито местонахождението на стрелеца.

Каква кървава и страшна драма. 59 човека бяха убити, а повече от 500 останаха ранени.

Във втория по големина град на Зимбабве се случи нещо много интересно.

Член от едно семейство, което живееше в града донесе куфар в полицейското управление. Човекът каза:

– Неизвестното същество в този куфар принадлежи на наемателят.

А след това побърза да си отиде.

Полицаите веднага наобиколиха донесеният предмет.

– Какво ли има вътре? – попита един от тях.

– Надявам се това същество да не е извънземно, – добави друг.

– Нали казаха, че съществото принадлежало на наемателят, следователно, този човек не се е върнал да си вземе куфара, – разсъждаваше един от полицаите на глас.

– Когато слушах този изплашен човек, който донесе този странен куфар, си мислех, че това, което е затворено вътре, е навярно не много приятно за гледане.

– От къде ти дойде на ум? – засмя се трети.

– Не видя ли колко бързо се изнесе през вратата?!

– Хайде да погледнем, – каза най-смелият от тях. – Нека да видим какво толкова го е изплашило.

Щом полицаите отвориха ключалките, едно грозно създание изскочи от напълнена с кръв бутилка.

Неочакваният вид на чудовището, предизвика истерични викове от страна на „смелите “ полицай. Мъжете стреснати от видяното, започнаха да скачат от прозорците, защото не всички можеха, в създалата се паника, да минат през вратата.

Само за половин минута мястото около странното същество бе опразнено.

Останалите им колеги, които не бяха в стаята, когато чуха виковете, хукнаха да видят какво става.

– Защо викахте? – един от дошлите на помощ, спря току що скочилия през прозореца.

Човекът бе пребледнял, а думите му бяха объркане.

Мъжете, които бяха присъствали при отварянето на куфара, описваха странното същество по различен начин.

– Прилича на змия с глава на куче ….

– Беше покрито с гъста  козина….

– Много огромно и озъбено….

Но всички присъстващи на инцидента бяха единодушни в едно:

– Това същество отвратително вонеше.

Когато случая се разчу, в полицейския участък дойде лечител. Той успя да хване „гоблина“ и го изгори.

На всички им олекна. Но спомените на преживелите ужаса, не им даваше спокойствие цяла седмица.