Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.

На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.

Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.

На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:

– Бай Начо, какво ти е?

– Да не си болен?

Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:

– Има ли смисъл да ходя на църква!

– Ей, не така!

– Как така няма смисъл?

– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?

Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.

– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.

– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.

Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.

Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.

– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.

Начо вдигна глава и се засмя:

– В думите ти, Тоше, има правда.

В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.

– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.

Студ и сняг. Изведнъж тишината бе нарушена от воя на полицейски коли, които се движеха по улицата. Изглежда някого търсеха.

Вероника се готвеше за сън. Когато мина край прозореца ѝ се стори, че в гаража свети. Това бе необичайно. Сърцето ѝ силно заби.

Тя погледна още веднъж внимателно през прозореца. Сега бе напълно убедена, че вижда мъж наметнат с плащ.

– Ако греша, ще изпадна в глупаво положение, – каза си Вероника. – Но той е там, аз го виждам.

И хукна към спалнята на родителите си.

– Мамо, – прошепна тихо Вероника, за да не събуди баща си, – Мисля, че в гаража има някой. Ела и сама се убеди.

Майка ѝ погледна през прозореца и се съгласи с дъщеря си.

– Сега какво ще правим? – попита Вероника. – Ще будим татко или ще викаме полицията?

– По-добре е да събудим баща ти, – каза майка ѝ.

– Татко, – приближи се Вероника до спящия си баща, – в гаража има някой.

Баща ѝ скочи веднага и веднага погледна през прозореца.

– Къде казахте, че виждате този човек? – попита бащата. – Доколкото се сещам от тази страна на гаража има храст.

– Това не е храст, – извика Вероника. – Ето, той си обърна главата и ни погледна.

Без да каже нищо, бащата взе фенера и излезе.

– Татко, пази се! – извика след него Вероника много притеснена.

Майката и дъщерята не откъснаха поглед от гаража. А фигурата изобщо не се помръдваше.

След няколко минути бащата се върна и постави фенера на мястото му.

– Е! – примряла попита Вероника.

– Обикновен храст, – каза бащата.

Вероника беше шокирана:

– Каква глупост щях да направя! Бях готова да звънна в полицията.

– Да, но това беше много страшен храст, – усмихна се баща ѝ.

„Той не ми се скара, а аз го събудих, – отбеляза Вероника. – Дори в усмивката му нямаше осъждение“.

Не става ли така и с нас в живота? Когато нещо ни заплаши, веднага тичаме при Отец и искаме едва ли не цяла армия ангели да ни пазят.

Но „може ли някой към вашите грижи да прибави още малко в живота ви“?

В продължение на 18 години Вера и Богдан служиха в църквата. Те бяха ревностни за Бога и силно вярваха, че Господ ще изпълни обещанието Си, давайки им желаното на сърцето им.

През всичкото това време те бяха сред децата на други семейства и болезнено възприемаха въпроса:

– Кога ще имате деца?

Само, който е преминал през това, би разбрал мъката им. Понякога и двамата питаха в молитва:

– Господи, колко дълго още ще чакаме, за да видим желаното на сърцето ни?

Бяха опитвали всичко, включително и лекарска помощ.

Една сутрин Богдан не издържа и се помоли:

– Боже, ако няма да имаме дете, вземи желанието от сърцата ни.

Но Бог не го направи.

След медицинските процедури, последва първа бременност, но надеждите им бяха унищожени със спонтанен аборт и то на близнаци.

Вера бе смачкана емоционално и физически. Тя имаше нужда почивка.

Няколко седмици след този емоционален срив Богдан плачеше в молитва:

– Господи, мисля, че никога няма да стана баща.

В този момент Светият Дух го подбуди да отвори Библията. Богдан отвори Светата Книга и прочете:

– „Има ли още семе в житницата? При това лозата, смокинята, нарът и маслината още не са родили плод; обаче от днес ще ви благословя“.

В душата на Богдан се възроди надежда и изведнъж той разбра, че жена му е бременна. Веднага отиде в стаята и сподели със съпругата си, какво му се е случило.

След няколко дена Вера си направи тест. И наистина тя бе бременна.

Сега вече дъщеря им е голяма и ги радва с успехите в живота си.

За тях изминалите безплодни години бяха тежки, но връзката на Богдан и Вера с Бога не бе нарушена и за това преживяха тази радост, да изпълни Господ желанието на сърцата им.

Кварталът бе малък, почти на края на града. В него имаше извор с чиста и много приятна за пиене вода. Много често хората идваха тук и си наливаха вода от него.

Юлиян и Явор бяха подкарали количка с пластмасови празни бутилки точно към извора. Трябваше да попълнят запасите на семействата си от бистрата изворна вода. Те разговаряха и се смееха.

Когато стигнаха до мястото, Юлиян отбеляза:

– Виж, тече си равномерно. Дали някога изтича по-малко или повече от него?

– Дядо говореше, – каза Явор, – че водите в реката  могат да се разгневят и да излязат от руслото ѝ, но този извор изненадващо не променя силата си. Ако през лятото има суша, той не пресъхва. Постоянен е, надежден и неизчерпаем.

– Колко жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само при благоприятни външни обстоятелства, – като че ли привидно смени темата Юлиян. – Докато всичко в живота им е наред, те са доволни. Когато се разболеят, разделят се с любим или се сблъскат с хиляди неочаквани притеснения и неприятности, щастието им изчезва.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – попита Явор.

Юлиян мълчаливо посочи с ръка извора, а след това добави:

– Такова е сърцето на мира, за което всички жадуваме. Този мир, който Исус обеща на всички, които Му се доверят.

– „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ и „Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“, –  цитира Явор Библията.

– Ако сме дошли до неизчерпаемият източник Христос, идваме ли всеки ден при Него? – попита Юлиян и погледна предизвикателно приятелят си.

Бистрата вода пълнеше бутилките, а момчетата мълчаха и размишляваха.