Към 2 век пр.н.е. китайците изработили миниатюрни балони, пълни с нагорещен въздух, като използвали яйчени черупки.

В книгата „Десетте хиляди безотказни умения на принца на Хуайнан“ се споменава за интересно забавление: „Яйца могат да летят с помощта на горяща прахан“.

Коментарът към този текст дава следното обяснение: „Вземете едно яйце и изпразнете съдържанието му, после запалете малко прахан от див пелин в дупката, така че да предизвикате силен въздушен поток. Яйцето ще се издигне от само себе си във въздуха и ще отлети“.

Дивият пелин – Artemisia vulgaris  е широко разпространен плевел. Неговите дълги, изсушени стебла в Китай се използват като прахан за запалване на огън.

Понякога дивият пелин стрит на прах се добавя като запалителен елемент в ароматизираните пръчици.

Китайците първи са забелязали връзката между характерната растителност и полезните изкопаеми в определени райони. Използването на ботанически наблюдения за откриване на руди и минерали е известно като геоботаническо проучване.

В наши дни този метод не е популярен. Въпреки това се знае, че някои растения предпочитат почва, богата на определени вещества, докато други не я понасят.

Например, дивата теменуга е цинколюбиво растение. Един процент от пепелта ѝ се състои от цинк. Трагакантата, растителна смола, е напълно безчувствена към селена в почвите, макар че за повечето растения този елемент е отровен.

Вид игловръх е изключително издръжлив на никел и е класически индикатор за присъствието на този метал в почвата. Особеният вид трева Panicum crusgalli подсказва за съдържание на олово в почвения слой. Други растения сочат за наличие на мед и т.н.

В древната книга „Каталог на планините и моретата“ съставена по материали от 600 до 100 г. пр.н.е. се споменава, че растението хуейтан расте близо до златни жили. Доста трудно е да се определи това растение. То би могло да бъде орхидея, босилек, глог, дива круша или слива, чиито названия са сходни с това архаично име.

Методите на геоботаническите проучвания са свързани със стремежа на древните китайци да открият кои видове почва са подходящи за съответните земеделски култури.

Макар че първоначалният интерес към тази практика да е породен от чисто практични съображения на селските стопани, по това време геоботаниката се превръща в метод за геоложки проучвания. За съжаление документите от тези проучвания са редки и непълни.

Вероятната причина е секретност, но е възможно да има още неоткрити текстове сред хилядите хроники и географски справочници, които не са проучени задълбочено.

В „Книгата  на учителят Уън“ се казва, че в области богати на нефрит, клоните на дърветата обикновено са увиснали. Очевидно китайците са обръщали внимание не само на подробностите в растежа на някои видове, но и на физиологичните условия, при които са поставени от гледна точка на минералните залежи.

През първата половина на 4 век най-малко три наръчника са изцяло посветени на систематизиране на данните от геоботаническите проучвания и изброяват всички растителни видове и свързаните с тях минерали.

В една от тях се казва: „Ако стеблото на растението е жълто и стройно, под него има мед“. „Ако листата на определено растение са зелени, а стеблата червени, отдолу ще се открие много олово“. Другаде е отбелязано: „Там, където водният пипер расте в изобилие, има много железен оксид“.

В „Разнородни записки от пещерата Ю’ян“ пише: „Когато в планината срещнете див лук, отдолу ще откриете сребро, а ако има хсяи/ся – вид дребен лук, отдолу има злато. Под джинджифила има мед и калай“.

Никоя от по-горните зависимости не е проучена в наши дни.

Факта, че в растенията има следи от минерали и че те могат да бъдат извлечени, се появява за първи път в писмен вид в книгата „Скъпоценните тайни от царството на Гън и Син“. Там конкретно се казва, че златото се появява в ряпата, среброто в един вид плачеща върба, оловото и калая в дивия пелин, кестените, ечемика и пшеницата, а медта в киселеца.

Сър Томас Чалъндър забелязал , че листата на дъбовете, са по-наситено зелени, отколкото другаде и че клоните им се простират по-нашироко и нямат много сокове, и не са вкоренени надълбоко. Той допуснал, че там има някакви ценни минерали, особено алуминий.

И това се оказало точно така. Сър Томас е забелязал същият вид растителност край мините за добив на алуминий в Италия. Това е първият пример за геоботанически проучвания в Европа.

Обикновено глинените съдове се пекат в специални пещи при температура от 500 до 1150 градуса по Целзий. Порцеланът се изработва от разтопена глина и се пече при температура 1280 градуса по Целзий. Той има глазирана повърхност.

Тайната на порцелана е в употребата на чиста глина, позната като каолин или китайска глина, която при много високи температури променя физическия си състав, става полупрозрачна и напълно водоустойчива. Процесът е известен като витрификация – превръщане в стъкло.

Причината , поради която китайците „изобретяват“ порцелана по-рано от другите народи е, че техните грънчари са могли да открият подходяща глина, така и да създават достатъчно висока температура, за разтопяването ѝ.

На практика чистият каолин се смесва с „порцелановия камък“, който е междинен продукт от разпадането на вулканичните скали в глина през хилядолетията.

Порцелановият камък съдържа висок процент на фелдшпат, който осигурява алкалното съдържание чрез флюса, необходим за снижаване на витрификационната температура на глината, така и допълнителното количество силициев двуокис, улесняващо достигането на прозрачност.

Порцелановият камък се използва и за приготвянето на високо температурни глазирани покрития, които също съдържат силен флюс, като например дървесна пепел или вар, като спомага за превръщането на глазираната микстура в стъкло при загряване до температура, необходима за производство на порцелан.

В резултат на това се получава полупрозрачен порцелан от смесването на глина и стъкло.

Към 1000 г. пр.н.е. китайците усвояват напълно ферментационния процес за производство на дзю. Напитка, която е три пъти по-силна от обикновената бира.

Производството на силна бира включва напълно нова идея за ферментационния процес. При обикновената бира е невъзможна ферментацията на скорбялата от зърното.

Още преди хиляди години е установено, че житните филизи съдържат ензима амилаза, разграждащ скорбялата в захари, които ферментират.

В това се състои и технологията на пивоварното производство в древността. Зърнените филизи се изсушават и се превръщат в малц, който „поглъща“ скорбялата на обикновеното зърно, за да го превърне в бира.

Макар китайците да варят бира, както и другите народи, те много скоро установяват, че е по-изгодно да произвеждат „дзю“.

То се правело от смляно и частично сварено жито, а понякога и просо, оставено да плесеняса. Плесента създава ензима амилаза, поглъщащ скорбялата много по-ефективно, отколкото филизите на житото.

По друг начин казано, напитката дзю е смес от плесен и мая, която после сварявали с вода. Амилазата разгражда скорбялата в захарта, а маята задвижва процеса на ферментация, в резултат на който се получава алкохолът.

Китайците не закъснели да открият метод за увеличаване на алкохолното съдържание чрез добавяне на нови количества пивоварна каша към водата по време на ферментацията.

Този метод, наречен „убиване на зърното“, довел до създаването на действително силна бира.

Никоя друга държава не възприема тази особена бира, така че и до днес няма точен превод на наименованието ѝ.

В Тайланд гастрономите се чувстват като у дома си, защото местните пазари, уличните сергии и нощните пазари са винаги пълни с прясна продукция.

Някои тайландски ястия могат да ни изглеждат някак странни, меко казано, но явно трябва да се изпробват преди да се каже нещо.

Някои от тях са полезни за здравето.

Яйцата на мравките са кисели, за това предават на супата оригинален и необичаен вкус.

В Тайланд яйца на мравки се добавят във супи от треви и омлети.

Тези яйца са богати на протеини, ниско калорични са и имат ниско съдържание на мазнини. Обикновено се използват за лечение на диария.