В болницата докарваха много безнадеждни случаи. Светла бе присъствала не на една раздяла между много близки хора. Тя им съчувстваше, но с какво можеше да им помогне?

Днес докараха Катерина. Съпругът ѝ Стоян доста нервничеше, докато я настаниха в стаята.

Жената имаше рак и не ѝ оставаше много време да живее. Но тя бъбреше весело и се усмихваше на всички.

Светла влезе в стаята и попита Катерина:

– Искате ли още нещо?

– Покажете ми само как се пуска телевизора, – усмихна ѝ се възрастната жена.- Много харесвам сериалите.

Катерина беше романтична жена, тя харесваше книги и филми, в които се говореше за любов.

Един ден тя сподели със Светла:

– Вече 35 години сме женени със Стоян, но нито един път не ми е казал: „Обичам те“. Обикновено ме нарича „глупавичката ми“.

– Навярно ви обича нищо, че не го показва явно – опита се да я укоражи Светла.

– Да, вярвам, че ме обича, – каза с тъга Катерина, – но ми се е искало да получа някога от него картичка с надпис „С много любов“ или „За скъпата ми съпруга“. Поне да ми беше казал : „Обичам те“. И това щеше да ми е достатъчно.

Стоян всеки ден идваше в болницата и сядаше до нея, доката тя гледаше сериалите. А когато Катерина започна повече да спи, той просто я гледаше или се движеше по коридора като изгубено дете.

Веднъж Стоян каза на Светла:

– Нямахме деца, но пътувахме и видяхме много интересни места. Когато излязохме в пенсия, пътешествахме и се радвахме на живота. А после тя се разболя ….

– Виждам, че ви е било хубаво с нея, но защо никога не сте ѝ казвали, че я обичате? – попита Светла.

Стоян погледна медицинската сестра в недоумение:

– А защо трябва да ѝ го казвам? Тя знае, че я обичам.

– Жените, макар и да знаят това, искат по-често да го чуват. Помислете върху това.

След три дена Стоян се бе подпрял на стената. Лицето му бе мокро от сълзи, а устните му трепереха.

Светла вече знаеше от друга сестра, че Катерина е починала. Тя приближи до Стоян, искаше да го успокои и утеши.

Той вдигна очи, въздъхна и каза:

– Знаете ли? ….Казах ѝ: „Ти си най-прекрасната жена …. и аз те обичам“. Тя беше толкова щастлива.. … трябваше да видите усмивката ѝ ….

В горния ляв ъгъл на картината „Переэкзаменовка“ или „Повторен изпит“ стои репродукция на друго известно платно на същия художник – Решетников „Прибыл на каникулы“.

Освен това репродукция на картината „Опять двойки“ се намира в горният десен ъгъл на същата картина, висяща на стената. На нея е позирало същото момче.

Неговият главен герой седи зад масата в лятна селска къща и зубри, а през това време останалите деца играят на улицата.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.

Убежището е безопасно място, където никой не може да ни навреди. Твърдината или крепостта е укрепена стена, която почти не може да се превземе с обичайни средства.

Мартин Лютер е написал прекрасен химн:

„Нашата твърдина е вечния Бог,
Той е сила и защита.
От беди ще ни помогне да се измъкнем,
в Него е животът ни скрит“.

Колко прекрасно е казано в химна за Божията сила и надеждната защита, която Той ни предоставя.

Грижи ли се Бог за нас със теб? Можем ли винаги да се обръщаме към Него с упование и вяра, когато са ни обхванали голяма скръб и са ни притиснали изпитания? Да, винаги и на всяко място!

Какви доказателства за неговата любов още са ни нужни? Той изпрати Своя Син Исус Христос, за да умре за нас.

Позата ѝ беше доста странна. Тя бе на колене, като молещ се човек. Тялото ѝ бе наклонено напред, а ръцете ѝ държаха нещо, което бе притиснала до гърдите си.

Срутилата се къща бе наранила гръбнака и главата на жената.

Много трудно ръководителят на спасителната група промуши ръка си през тесния процеп на стената към тялото на жената. Той се надяваше, че тя все още да е жива, но тялото ѝ бе студено. Жената беше мъртва.

Заедно с останалите спасители, той тръгна да обикаля другите срутени къщи. Но нещо го потегли обратно към мъртвата жена.

Мъжът застана на колене промуши главата си през процепа и проучи с ръка мястото под тялото на умрялата.

Изведнъж мъжът се развълнува и извика:

– Дете! Тук има дете!

Останалите спасители внимателно почистиха развалините около тялото на жената. Под трупа лежеше три месечно бебе, увито в пъстро одеяло.

Жената се бе пожертвала, за да спаси сина си. Когато бе усетила, че къщата се срутва, тя бе покрила сина си с тялото си.

Когато ръководителят на групата  взе на ръце детето, то все още кротко спеше. Останалите мъже бяха много оживени. Те се радваха за това дете, все едно беше тяхно собствено бебе.

Бързо пристигна лекар, за да прегледа детето. Когато докторът разтвори одеялото, там имаше телефон.

На екрана му имаше съобщение: „Ако оживееш, помни, че те обичам“.

Този телефон мина през множество ръце, хората четяха съобщението и плачеха.

Любовта на майката е по-силна от всички катаклизми, природни стихии и бедствия. За да запази живота на детето си, майката е способна на всичко, дори да даде живота си, ако е необходимо.