Денят бе хубав. Слънцето грееше приятно. Полъхваше лек ветрец. Сранимира бе свършила часовете си в училище и весела се прибра в къщи.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. Майка ѝ бе пребледняла, а братчето ѝ не можеше да диша.

Те бяха в чужда страна, баща ѝ беше на работа, а майка ѝ още не бе усвоила езика.

Нямаше много време за размишления и Станимира взе инициативата в свои ръце. Тя бързо позвъни в службата за спешна помощ:

– Моя брат се задушава.Той умира, – каза тя малко припряно по телефона, но отсреща я разбраха.

Веднага за броени минути пристигна един от дежурните екипи, Вратите в къщата бяха широко отворени.
Майката стоеше все още объркана и уплашена.

– На брат ти му оставаха броени минути, – каза един от групата. – Ако не беше се обадила, той щеше да умре.

– Погледнете я , колко е малка, а бързо е реагирала, – каза една от жените пристигнала с другите на помощ. – На колко си година момиченце?

– На осем, – наведе срамежливо глава Станимира.

Един от мъжете бе направил изкуствено дишане на бебето, но малкото момченце още не даваше признаци на живот. То лежеше неподвижно.

Една от жените го обърна и тогава ……. чуха най-хувавия звук в този свят – бебешки плач.

Момченцето започна да диша и всички въздъхнаха облекчено. Майка му го прегърна и лицето ѝ засия.

– Браво, – поздравиха малката героиня, малко преди да си тръгнат хората от екипа дошъл в дома им. – Цял юнак, не се уплаши. Всяка минута бе ценна. Трябваше да се реагира точно така.

Станимира не осъзна колко много бе направила, за нея бе важно, че братчето ѝ е живо и здраво, а майка ѝ е спокойна и усмихната.

Съвременните хора ценят свободата и всепозволеността повече от ред.

Никакви отношение на любов не могат да се създадат върху човешката разпуснатост и на удовлетворението на емоциите и амбициите.

В наши дни няма робство, но много се отнасят към работата и отговорностите си като роби. Усърдно работят пред началника заради повишение в службата или награди, но роптаят и безделничат зад гърба му.

Християните не трябва да постъпват като чревоугодниците, но като слуги на Бога. Когато служат на Господа получават голяма награда от Него, а не от хората.

Непокорният, живеещ според собствените си разбирания, ще получи от своята неправда.

Началниците трябва снизходително да се отнасят към подчинените си така, както биха искали Исус да се отнася с тях.

Господи, ти си ме създал и си ми дал мисия. Помогни ми да направя това, както е угодно за Теб в семейството, на работата, в църквата. Помогни ми да се трудя като за пред Теб, Господи, за да получа Твоята награда.

Една жена отиде  в службата по социални грижи. Тя водеше със себе си 15 деца.

– Ау! – възкликна служителката. – Всички ваши ли са?

– Да, всичките са мои, – въздъхна многодетната майка, която за стотен път чуваше този въпрос.

Жената се обърна към децата и казва:

– Седни Вася!

И децата насядаха веднага.

– Сега е нужно да ви регистрирам, – каза служителката. – Моля да ми кажете имената на децата си.

– Това е много лесно, – каза жената. – Всяко момчета се казват Васил, а момичетата Василка.

Не вярвайки на ушите си служителката попита:

– Вие сериозно ли говорите! Всички са Васевци?

– Да, това много облекчава живота ми. Сутрин викам: „Вася“ и те се събуждат. Когато наближава време за обяд, отново викам: „Вася“ и те идват. Когато правя забележка всички престават да се мотаят и вършат необходимото. Според мен това е страхотна идея.

Служителката съвсем не споделяше ентусиазма на майката. Тя се намръщи и попита:

– А ако трябва да повикате един от тях, а не всичките?

– О, тогава ги извиквам по фамилия.

Католици и православни от Сирия на 1 юни по случай Международния ден за защита на детето ще проведат специална молитва за мир.

След завършване на тържествената служба на площад Свети Петър във Ватикана, папа Франциск е съобщил на вярващите, че в сряда, както католици, така и православни от Сирия ще направят „специална молитва за мир в центъра, на която ще бъдат децата“.

„Сирийските деца призовават децата от целия свят да се присъединят към техните молитви за мир“ – обяви папата.

При пристигането си в Моравия братята Кирил и Методи били приети от княз Ростислав в неговата столица Велеград.

Славянската реч на дошлите учители, силата на думите им и благочестивият им дух покорили сърцето на моравския княз и хората, които живеели там.

Писмеността и книгите, които донесли двамата братя, били поразяващи. Местните били развълнувани, всичко това им изглеждало като дар от небето. Ростислав събрал учениците и ги дал на Кирил и Методий да ги обучават.

Продължавайки започнатия в Цариград превод, Константин с Методий превели доста богослужебни книги, литургии, утринни и вечерни служби. Започнали и славянски богослужение.
„И се отвориха ушите на глухите към слушане на книжовни слова и служби, и за немите езикът стана ясен“.

Вместо да се проповядва на немски език и богослуженията да се извършват на непонятен латински език, народът слушал проповеди, нещо което не се е случвало до сега, на родния си език.

Братята не ограничили дейността си само в столицата на Моравия. От там Константин с брат си ежедневно се отправял по-нататък, посещавал градове и села.

Огласявал на невярващите думите на живот, поучавал народа чрез кръщение да се откажат от греховете си. Говорели им, че без това те не могат истински да се спасят.

Целта на учителското ходене на братята, било обучение и утвърждаване на хората от Моравия, които вече били приели християнството.