Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

Днес „блуден син“ наричат човек, който е своенравен, непокорен, опак и капризен, който се е разкаял за делата си, а може да се приеме и за деца, които не слушат родителите си.

„Милосърдни самаряни“ наричат тези, които безкористно помагат на другите.

Под „безплодна смоковница“ в съвремието се разбира човек, чийто дела не достигат до никакви резултати.

„Целувката на Юда“ е синоним на предателство. Изглеждащо като дружба или грижа за някого, но в същност е висша степен на коварство.

В съвременния свят изразът „тридесет сребърника“ се възприема като цена на предателството.

Хитреците и лицемерите, които прикриват своите лоши намерения под маската на порядъчност и добродетели, днес наричат „вълк в овча кожа“.

Навярно ако се разровите ще откриете още такива думи и изрази, които водят началото си от Библията.

В миналото Данеша Коуч от Канзас, със сигурност  биха я приели за богиня на плодородието.

Тя родила близнаци. Но при тази първа бременност, едно от децата умряло.

Данеша много тежко е преживяла смъртта на сина си. И тя решила непременно да подари на оцелелия близнак брат и сестра.

Този щастлив момент настъпил много по-рано, отколкото планирали двамата съпрузи.

След по-малко от шест месеца Данеша забременяла отново и родила две момиченца. Те били истинско благословение за семейството.

Изминали само три месеца и Данеша отново била бременна и отново с близнаци.

Заинтересовани от необикновената плодовитост на младата жена, лекарите ѝ направили изследвания и установили, че по време на овулацията тялото на Данеша винаги произвежда многоядрени яйцеклетки, което било и причината за появата на близнаците.

Шансът една майка да роди подред три двойки близнаци е 1:88,000, т.е. това е практически невъзможно.

Данеша твърди, че никога не е вземала лекарства, за увеличаване на плодовитостта си, но за какво ѝ е с такова богатство в ръцете.

Щастливата майка, независимо от своята младост, с гордост разказва за своето удивително семейство и е благодарна, че винаги е дарена с щастие в двоен размер.

Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.