Всеки си има място и време на изява. На всекиму своето. Камъкът пада надолу, огъня се издига нагоре, маслото изплува над водата.

Колкото и да се сгъстяват облаците над земята, влече ни към небесната родина, към невидимата светла обител. Така са мислили и древните.

Аристотел е твърдял, че всяко нещо под слънцето си има свое „естествено място“, към което се устремява с неустоимата сила на своето естество. В този закон философа е видял тайната на движението: всеки се движи, защото го влече неговото „естествено място“ и когато го намери, сдобива се с покой.

Нашата „естествена тежест“ ни влече към Родината, която е на небето. За човека е естествено да бъде с Бога. Това е нашето нормално състояние. Затова се тревожат и се вълнуват сърцата ни.

Копнеем за истинската чистота и святост и за незабравимия Лик на нашия Отец. Нашият копнеж е за небесното Отечество, за което придобиваме право на земята.

Когато у нас се е оформил навик, това не остава незабележимо. Случва се да бъдем добри, търпеливи …, но това не е достатъчно.

Някакъв християнски „навик“ може да се превърне за нас в бог, като привичка да се молим или да четем Библията в определено време.

Тогава ще забележим, че Бог разчупва нашия график, за да му се покланяте не по навик, а с нещо повече от навик.

Навярно сте чули някой да казва:

– Сега не мога, моля се, това време прекарвам с Бога.

Но той не прекарва време с Бога, а по навик. Нещо липсва. Ако човек си признае това, той ще търси възможност да развие в себе си това качество, което му липсва.

Любовта започва там, където свършват очевидните навици. Когато те изчезнат, вие правите нещата без да се замисляте.

Докато вашата святост е подкрепена от съзнателни усилия, вие ще бъдете сигурни, че нещо ви липсва. Свръх естествен живот е живял Исус Христос, но Той е бил с Бога постоянно.

Има ли места, където не можете да бъдете с Бога? Тогава се откривайте на Бога в тези конкретни обстоятелства, докато не се срещнете с Него и там. Ще усетите, че животът ви ще стане по детски елементарен и естествен.

Никола често задаваше на дядо си Божан въпроси.

Това не бе жажда за знания, а начин да се противопостави срещу вярата на дядо си и да му докаже, че това, в което Божан вярваше са пълни глупости.

Младежът нямаше какво да прави и реши отново да се заяде със стареца.

– Защо всеки вярващ трябва се смята за роб на Бога? – попита невинно Никола. – Това направо е унизително за свободния човек. Как може човек от 21 век да се смята за роб?

– Роби или слуги Божии стават хора, които доброволно са решили да изградят живота си по заповедите на Евангелието, – каза спокойно дядо Божан. – В тях няма нещо, което би противоречало на човешката природа и нищо, което би било унизително или противоестествено за човека.

– А ако някой не желае да живее по тези заповеди? – наежи се Никола.

– Неизбежно се превръща в роб на греха и страстите си, – усмихна се старецът.

– Следователно аз не мога да правя това, което на мен ми харесва, така ли? – скочи Никола.

– Погледни, – смирено каза старецът, – какви са плодовете на живот подчинен на увлечения, похот, сластолюбие, алчност…?

Никола мълчеше.

– Те водят към смърт, – заключи дядо Божан.

– Какво ще получа, ако се освободя от греха и стана роб на Бога? – попита Никола.

– Светост и вечен живот.

Нямаше смисъл да се продължава този спора. Нужно бе Никола да познае истината, която можеше да го освободи от заблужденията му.

Наред с другите неща, Бог ни се открива и чрез гласа на съвестта. Съвестта е светилник на душата. Дори ако е притъпена и помрачена от греха, тя може да разграничи добро от зло, свидетелсвайки за Божията святост.

Защо, когато върша нещо лошо тези светлини се запалват?

Съвестта ми е дадена от Бога. Тя се опитва да ме отдели от злото и да ме насочи към доброто.

Съвестта може да стане наш учител и приятел, а когато грешим ѝ ставаме врагове.

Непокаяният грях може да притъпи и съвсем да заглуши нашата съвест, но ако постоянно отделяме внимание на Божието Слово, правим съвестта си много по-чувствителна към духовното и морално зло.

Нашият Баща, който се стреми да усъвършенства в святост своите деца, знае колко огън е необходим на един леяр.

Леярят прилага цялото си старание и изкуство към най-цените метали и ги прекарва през най-силния огън.

Този силен пламък разтопява метала. Когато е в разтопен вид от него се отделят примесите. Едва тогава от метала се отлива съвършената форма.

Опитният леяр никога не се отклонява от ваната за топене. Той стои около нея измерва температурата, да не би допълнителна топлина да развали благородния метал.

Веднага след като отнеме и последните останки от примеси и види своето отражение върху разтопения метал, той гаси огъня.