И двамата усещаха, че между тях се бе изпречила голяма ледена планина, която и слънцето не можеше да разтопи. Те бяха приятели и сега се водеха за такива, но имаше нещо в живота им, което ги разделяше.
Догато Симеон тъгуваше за Маги, Пламен се чувстваше шастлив и подмладен. Въпреки че и двамата бяха връстници, на Пламен годините не му личаха. Нещо от вътре го правеше по-жизнен и уверен.
На Симеон ръцете едва забележимо трепереха, а дясната му лицева част неконтолируемо се движеше сама от време на време. Старостта беше сложила грозен отпечатък върху него.
Симеон искаше да попита Пламен за Маги, но не се решаваше, възпираше го гордостта му. Не знаеше как е минало раждането, никой не му бе казал дори какво е родила.
Когато Маги имаше нужда от подкрепа, той я заряза, Пламен се бе проявил като много по-достоен от него.
„Аз съм един страхливец, – мислеше си Симеон, – Пламен е истински човек и добър кавалер“.
Всички казваха, че Симеон е умен, находчив, съобразителен и винаги знае как да подхване нещата, за да искара много пари. Но животът не беше само пари. И какво като натрупа голям капитал? Какво направи с него? Помогна ли на някой, който се нуждаеше от храна, подслон или лечение?
Когато видя Маги бременна се уплаши, не за нея, а за себе си. Дори ѝ предложи да абортира. Тогава тя много плака и го напусна, добре, че на помощ ѝ се притече Пламен. Взе я под своя закрила и ѝ помогна много.
„Ето до къде ме докара егоизма, – мръщеше вежди Симеон. – Загубих завинаги Маги“.
Тогава, когато се разделяха, Симеон я попита:
– Какво ще правиш по-нататък?
– Не се бой ще се оправя някак, – гневно му отвърна Маги.
И го направи…….
Наказанието му от сега и нататък щеше да бъде самотата. Беше вълк единак, така и ще си отиде…….
