Японски студенти са изобретили яке „прегръдка“.

Това е късо палто с изградени роботизирани ръце, които обграждат тялото на собственика, имитирайки ръце на приятелка. Към него има и слушалки.

Учените не веднъж са доказвали, че прегръдката прави човека щастлив. Но какво да кажем за тези, които нямат любим човек или приятел, който може да ги прегърне в трудно време?

За такива хора, студентите от Цукуба, Япония, са създали яке, което може да ви „развесели“, когато имате нужда от него.

Изобретението се управлява с помощта на USB-връзка с компютър, но младите изобретатели имат планове управлението да стане дистанционно.

Желаещият да получи „порция прегръдки“ трябва да облече дрехата, да сложи слушалките и да натисне бутона, след което програмата се стартира.

Първо в слушалките се чуват приближаващи стъпки, а след това женски глас: „Познай кой е?“ или „Липсвам ли ти?“. За сега са записани около 10 фрази за поздрав. Накрая роботизираните ръце ви „прегръщат“. Според разработчиците устройството създава усещания близки до истинските.

Съмнявам се, че дори дружелюбният робот ще може да ви даде частица човешка топлина.

P { margin-bottom: 0.21cm; }

Дизайнерите не престават да учудват всеки път с нестандартните си изобретения. Така че, този път на изложение те привлякоха внимание с кола от пирони.

Немският скулптор Александър Гейслер на националното изложение в Берлин е представил своето творение, точно копие на Mini Cooper S. За построяването му е използвал 7000 стандартни пирона. Трябвали са му почти двеста часа, за да я сглоби.

Почти прозрачната му скулптура тежи 300 тона. Гледайки елегантната и светеща метална до блясък кола, не можеш да не се възхитиш не само на умението на художника, но и на необичайното му търпение.

Жалко, че такава кола не може да се кара. Би било интересно, ако авторът на модела бе промислил как да прикрепи ходова част и мотор. Но мисля, че сегашната и тежест плюс допълнителните детайли биха я направили много тежка и се чудя, какъв двигател би я помръднал?

Все пак тази изложба е за художници, които изготвят шедьоврите си от не типични материали. Картонът, дървото, пироните и др. плюс способни ръце се превръщат в нещо, което буди възклицания , възхищение и удивление.

Ако мислите, че бедуините, които водят в пустинята номадски начин на живот, не се мият и живеят в мръсотия, грешите. Най-малко това се отнася за йорданските бедуини.
Причина за това е едно много интересно растение, което вирее в пустините на Йордания.
Местните го наричат Азхар. От него бедуините за няколко минути правят истински сапун. За целата събират „листата“ на растението, смачкват ги, за да се отдели сока.
В резултат на това се получава зелена маса. Ако към нея се добави малко вода и се разтърка между ръцете,  се получава искания сапун.
Този сапун не само измива, но и овлажнява кожата, което е много важно за живеещите в пустинята.

Много хора искат да се научат да свирят на китара, но понякога мечтата им остава нереализирана. Коя е причината? Вероятно не им стига търпение.
Изглежда с търпението на Марк Гофени всичко е наред…. В училищния духов оркестър той започнал да свири на тромбон, постепенно се прехвърлил на китара. Издал солов албум. След това водел групата «Big Toe», където пеел и свирел. И какво изключително има в това?
Но тук има една малка подробност…. Работата е там, че Марк се е родил без ръце…
И каква връзка имат уроците за китара тук?
Не става въпрос за китара, но урок в тази история наистина има!
Това е урок за силата на духа, любов към работата си и силна воля за живот…..
Имат ли граници възможностите на човека? Какво го ограничава, физическите недостатъци или липса на търпение, воля и сила на духа?

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!